Недовършена българска приказка

На Будителите

             В онази светла епоха, когато е имало вяра и смисъл, се родил един монах…Написал  Книга за един славен народ – дето имал горди царе и книжовност, най-първи от всички… Монахът нямал нет и фейсбук, а народът бил прост и неук…Но пак  мрежа направил и книгата му вървяла през  цяло столетие  –  по градчета, селца и паланки…. 

            И пак  в онази светла епоха, когато е имало вяра и смисъл, се родил  синеок момък… И той тръгнал като онзи монах  сред народа си… Говорел разни думи невнятни, но затова пък омайни… Най-омайна била думата „ Свобода“ – също като Либерте – с френско „р“ в средата – звучала екзотично и чуждоземско… А народът бил прост и неук и тогава… Но чуждоземското  тачел… И му изглеждало много добре като чуждите народи и той да притежава  свобода… Но думата свобода синеокият мъж нареждал между други думи –  между бунта, смъртта и гроба…  „Но няма ли кой да помогне… Дядо Иван не чака ли само хабер, Европа ще да търпи  ли тирана…“ –  шушукал народът и се надявал бунтът, смъртта и гробът да го отминат….Но синеокият мъж знаел колко отровни са тези надежди, колко робски са…И говорел, говорел, говорел  –  че този, който ни поднесе свободата, той ще ни пороби, че  от тепсията на подарената свобода се изковават нови окови … че „трябва твърдост, кураж, постоянство…“ Но народът си шиел с иглата абата за войниците на господаря и  орял нивата си и никак не искал да чува, ни за смъртта, ни за гроба…Не му била нужна такваз свобода… Тези, на които била нужна, намерили смъртта. И първи сред тях синеокият момък –  на бесилото… На път за „ бесилото славно, дето по срам и по блясък …със кръста е равно, “ момъкът задал един страшен въпрос

„ Народе, Народе???“ Не знаем какво се крие в него… Навярно е питал народа си какво всъщност иска, дали пък не сгрешил, като е говорил, че свободата е хубаво нещо, а пък народът му да си обича робството, за което никак не е нужно „ твърдост, кураж, постоянство“…

       В онази светла епоха, в която имало вяра и смисъл, този, синеокият момък имал другар тъмноок, дето мръзнали заедно в  „тежка чужбина“ . И за него робството било „скотско“, а тези дето го търпят гневно наричал „рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи“….

       Написал той онази горчива песен за гарвана, зимата и бесилото, на което със  „страшна сила“  виси  единственият син  на майката Родина. И после нарамил пушка и тръгнал към гроба – „там на Балкана“. За да намери само смъртта, но не и гроб –  да продължи да броди сред нас и да пита с пламенния  си поглед :

                                                                     Кажи ми, кажи, бедний народе,

                                                                   кой те в таз рабска люлка люлее?

Ето този непостижим пламък в очите на  тъмноокия трябва да ни свети, а не фенерите на вчерашния тиквен ден[1]… За да не затънем и изчезнем в пясъците на собственото си робство, дето и тикви не прорастват….