В памет на Валери Петров – Момчето със златното ключе си отиде

Всички ние сме за съболезнования  днес – както, когато изгубим най-близък човек…. Човек, който ни е подкрепял в най-тежките мигове – когато загубим вяра в човека и човечността. Давал ни е от своята несекваща вяра и доброта…

Надявах се да доживее столетие, но не би…. И днес се чувствам ограбена. Защо не довърши столетието си?!

Сигурно защото не е успяло момчето  в него да си намери изгубеното златно ключенце и е отишло да го търси другаде, в по-добри светове….

Дано да не е, защото е изгубил  вярата си  – че  ще можем да се измъкнем  от жалкото тресавище, в което изчезваме… А той вярваше в нас и искаше да живее, за да ни види стъпили на здрава почва…

В огромен дълг сме към него. Дори само заради бялата приказка  на нашето детство…  сме длъжни  да продължим да търсим неговото златно ключенце….

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.