Книжарницата

октомври 26, 2014 Uncategorized 5 коментара

Книжарница „Хеликон“ в Русе – вие я знаете! Това е не просто място, където се продават книги. Това е духовно пространство, място за срещи, храм на словото, където искрицата култура се държи запалена от прекрасния малък екип на управителя Ваня Хинкова. Много пъти съм прекарвала вечерите си там в компанията на писатели – на слънчевата Мария Донева, на симпатичния Сашо Секулов, на впечатляващия Милен Русков. Много са срещите, а публиката е почти една и съща – художници, журналисти, учители, университетски преподаватели, ученици, студенти.

На 24.10.2014 , пренебрегнала рождения ден на голямата си дъщеря, аз бързам с приятелка за поредната среща. С Людмила Филипова. Определях я като безинтересна персона, но после прочетох „Червено злато“ и открих, че съм попаднала в магията на текста, че забравям писателя, а това е знак, че творбата е жива, заживяла е свой живот и ме е откъснала от битието. Приятелката ми е изчела всичките й книги, казва, че се надява на снимка и автограф.

Пристигаме малко преди 18.00. Усмихваме се всички, кимваме си, защото неволно вече се познаваме – ние, хората на Русе, които с удоволствие излизаме от натоварения си график за среща с интелектуалното. Тук е Нели Пигулева, известен журналист, поет, редактор на алманах „Брод“, човек, когото безкрайно ценя. Нели се е подготвила – листчетата из нейния екземпляр на „Войната на буквите“ показват колко обстойно е чела последната книга на Филипова, за да я представи.

Людмила Филипова застава пред нас. Малка суматоха – влиза телевизионен екип, завърта се около нея, бързо след това си отива. Оказва се, че са имали нещастието да закъснеят за уговореното интервю с  5 минути, идвайки от събитие. Отпратени са безцеремонно.

Ще перифразирам началото на нашата среща: “Здравейте! Благодаря Ви, че сте дошли, но аз съм много разстроена! Страшно ми е мъчно, трудно ми е да започна да говоря!“ / Решаваме, че нещо трагично се е случило, съчувстваме / „Помолих организаторите от „Хеликон“ за столове, да седнете, но те не се погрижиха и аз ще се постарая никога повече да не организирам срещите си на подобно място! Моята публика трябва да е седнала!“ Г-жа Ваня Хинкова опитва с чувство за хумор да обясни: „Нашата публика е свикнала да идва при нас и ще издържи.“ Следва обидена реч: “Аз не искам да издържа моята публика! Аз искам да се наслаждава! Това е толкова неуважително. Аз съм пропътувала цяла България за тази среща, знаете ли колко е трудно да стигна до вас?“ / Русе вероятно е в края на географския хоризонт, а аз си мисля, че на мен също ми е било трудно да оставя празника на дъщеря си, за да се срещна с Нея. Не го натяквам. / „ Идвам тук , а ето как е организирано всичко!“

В тясното пространство на „Хеликон“, където акустиката е твърде добра, г-жа Филипова вади микрофон и заговаря, шепнейки, чрез него :“Аз ще говоря по микрофон, защото са ми казвали, че говоря тихо. И няма да изнасям лекция. Задавайте въпроси! /Обръща се към Нели Пигулева, която е застанала с материалите си да щанда с многото книги на писателката с вид на манекен / Вие също, ще ви помоля, да не изнасяте лекция!“

Край – с три бързи крушета голямата писателка изгуби русенската си публика. Разбира се, Нели Пигулева обясни, че не е мислела да изнася лекция, а просто да я представи. Телевизионният екип бе изгонен, а книжарница „Хеликон“ заклеймена като неуютно пространство с безсърдечни служители, отказали да подсигурят столове за клетата публика.

Разбира се, ударите под кръста продължиха – на въпроса на доц. Ванева на колко години е, че пише така добре за България, Филипова отговори :“На 37! Ужасно е, понеже наближавам 40-те!“ Доц. Ванева отговори „Е, ние тогава какво да кажем?“ / усмихва се/ „Но Вие сте свикнали!!! За мен е ужасно!“ Следва бурна реакция от нас, простосмъртните, които можем да сме на всякакви възрасти, но в жалкия ни живот е все едно.

„Задавайте въпроси!“ бе повтаряно като лайтомотив на цялата среща, при което или въпросите бягат от главата ти или имаш десетки, които от любезност премълчаваш.

В края на срещата – най-тягостния и нажежен въздух, който съм дишала с толкова хора на едно място, писателката говори и за световния мир, и за проблемите в България / затова сме на този хал /, и за опазването на природата – безспорно истински важни въпроси, но някак в контекста звучаха като от устата на кандидатка за „Мис свят“. За езиковите грешки при говорене, не отварям тема – да кажем, че са били от вълнение.

След тази среща с писател, ще се възползвам от поканата за диалог на Людмила Филипова, за да й кажа няколко неща :

Първо, уважаема госпожо, хората наистина казват, че книгите Ви са добри. Вашето поведение е интересно от психологическа гледна точка – вече знаем, че не е нужно писателят да ни хареса, щом ни харесват книгите му.

Второ, на света има толкова много добри книги. Има и изключителни личности, след срещата, с които мечтаем, четем, ставаме по-добри. По някакъв странен начин и след срещата с Вас разбрах, че наистина сме по-добри.

Трето, от добро възпитание човек, когато е поканен на гости, се съобразява с реда в дома на своите домакини. Поздравява ги, опитва се да опознае обстановката. Дори не дадохте шанс на домакините си от „Хеликон“, за да видите как прекрасно и топло те посрещат писатели.

Четвърто, ние сме големи хора, можем да се грижим за себе си. Винаги, когато някой трескаво се грижи за моите интереси, го подозирам в някакъв си негов интерес. Преценили сме, че не ни пречи да постоим прави при срещата с писател – напротив, често това е нашето уважение към него. / или Вие сте подозирали, че няма за какво да Ви оказваме такова / Публиката в Русе е емоционална, динамична, малко над средностатистическото ниво на интелигентност и дори не се замисля за такива жизненоважни неща като столовете. Но Вие си имате принципи! Които някак Ви позволиха да нагрубявате, да обиждане и да предизвикате.

Пето, радвам се, че познавам и прекрасни съвременни писатели, топло откликнали за среща с нас. Аз съм един обикновен български учител, който често кани писатели, журналисти, професори, режисьори, за да покаже на учениците си колко успешни могат да са младите българи. Затова специално благодаря на Мария Донева, на Милен Русков, на Захари Карабашлиев  и Любен Дилов- син / последните двама задочни участници в наши конференции/, на Искрен Красимиров и много други. И се радвам, че не ни хрумна да поканим и Вас, защото нямаше никак да сме така любезни професионалисти като момичетата в „Хеликон“.

Помня, когато бяхте водеща на високоинтелигентното предаване „Високи токчета“. След срещата в Русе смело мога да заявя, че именно там сте открили мястото си. Най-малкото, защото то не е сред нас, в Русе.

П.с. И понеже зад Вас стои огромен бизнес, вероятно думите ми ще бъдат разсипани на пух и прах от защитници. Бързам да Ви кажа, че пет пари не давам за тази работа.

Цветелина Цветанова,

Един неволен участник в „панаир на суетата“