Нарисувай ми роза, обвита във мрежа от нежност,

подчертавай бодлите — по-вярно да пазят покоя .

По листата, които те чакат с безкрайна надежда,

ще позная сред хиляди рози, че тази е твоята.

 

Нарисувай сърце, безпределно сърце на приятел,

дом за обич и болка, и вярност прекършена.

Щом доброто докосване в миг излекува мечтата ми,

ще позная сред хиляди други, че него съм търсила.

 

Нарисувай и кладенче малко, родено в пустиня,

от молитвена ласка и клетвена обич създадено.

Победили смъртта, светли хора до него ще стигнат

и от тяхната жажда ще стане вълшебна водата му.

 

И смеха си ми дай, да нахълта във моето празно,

тъжновесела истина, детска вяра във мен да събуди.

Като най-ценен дар всеки сребърен звук ще запазя,

няма в стих да го сложа — от думи стопява се чудото.

Румяна Каменска-Донкова