ПОЕТЪТ на моето детство

         Днес Поетът на моето детство, един от най-големите поети на България, навършва своите 80….

Имала съм привилегията да възприемам като вълшебни родното село на майка ми, рекичката Черни Лом, „дето весело бълбука”, чухалчето, дето все е чуло тайните  на живота, но не иска да ги каже на детето…Или пък виждам  как се кръстосват  в косите на родната ми Янтра двата моста –на Уста Кольо Фичето и новият  и пътуват към  бъдното…

Иван Цанев  изпълни с нежност и тъга цялия  свят на моето  детство и  младост,  смири  го в неговата преходност в сърцето ми , даде ми  надеждата, че и в най-дълбоката ми безнадеждност винаги ще имам  едно вечно дърво на хълма, под което свири щурчето на времето… Както ще го има и всеки читател, изкушен от истинската литература…

Критика твърди , че Иван Цанев е продължил с уникален художествен език  традицията на Далчевата философска лирика и подобно на  Яворов стои пред „вечните въпроси, които никой век не разреши” …  Стои   обаче със смирение и кротост, далеч от хладния ужас на Далчевата предметност или изтощителното Яворово страдание пред загадките на човека и битието…Но ги осмисля  не по-малко проникновено и художествено стойностно!

Последния път , когато го видях,  бе  на  националната конференция в Чирпан, посветена на 140-годишнина от рождението на Яворов…Тогава той получи националната Яворова награда за цялостен принос към българската поезия….Видях колко беше притеснен, как трептяха малките листчета в ръцете му…Каза с голямо смущение, че едва ли е достоен за такова високо отличие…Но всички в залата знаеха, че е достоен ! И ето днес той навършва 80!

Искам да му пожелая златната пчела на вдъхновението дълго да жужи около него и да му нашепва чудни  думи, а онзи щурчо мил да му напомня, че корените на дървото са дълбоки и има още много време…