ПИСМО до ТЕБ

Ето, Николай, пиша ти… Да не се сърдиш, че не отговарям редовно на писмата ти…Все съм заета… Зодия „Везни“ – какво да ме правиш… Но ето днес , в деня на българската свобода , все пак ти пиша –  без адрес, без телефон, но с една крехичка надеждица, че интернет стига и до  другия свят, към който така внезапно се запъти…

       Много бих искала  точно днес да продължим онзи недовършен наш разговор за свободата и историята… Днес, на 3 март, на който намерих малко време … И днес на 25.03.2025 – Благовещение, първият ти небесен рожден ден! Знаеш, винаги се обаждам…

Да,  знам, че смяташ свободата за илюзия, но илюзия, която всъщност пише историята… „  Какво Ви е донесла тази свобода – хванахте се за гушите, оттогава, че и до днес… И не само Вие – виж какво става  с Балканите след разпада на Османската империя – то войни, то етнически изтребления… Хората и народите търсят сигурност, спокойствие, а най-голяма сигурност има за обикновените хора в империите.. При Сталин и в СССР имаше  най – голяма сигурност за обикновения човек, обаче никой не се сети да защитава съюза, като взе да се разпада, понеже хората го имаха за даденост…“ Не смея да споря с теб, Николай, знам, че познаваш историята повече от мен…Моите аргументи са  литературни – т.е. „мълва“ или „песен“[1], както ти наричаш в своята голяма книга[2]  видовете историческо познание… Опитът ми да те опровергая чрез аргументите на Ботев,  че свободата е  велика ценност, по-велика дори от живота,  удариха на камък… Не харесваш Ботев, смяташ го за прекалено „пропаганден“, далеч от съвършенството на Пушкин…

         Сега отново бих спорила с теб, след като прочетох книгата, която ми обеща и която дойде при мен[3]…Нима твоите предци в дългите тъжни кервани не са тръгнали за Русия, подмамени именно от илюзията за свободата, за свободната земя… Знам какво ще ми кажеш, написал си го – то каква свобода намерили – ту руско, ту румънско, че немско, че съветско, че разкулачвания, че Сибир, че глад … Мъки, само мъки намерили там… „Е, ами нали това ти казвам – свободата е илюзия, че зад нея все нещо друго наднича…“

 Николай, знам, че историята беше кръст[4] за тебе, че през  елегията [5] за Средновековието, която като епос вълнуващо  раздипляше пред студентите, в книгите и  в статиите си,  гледаше към съвременността без всякакви илюзии… Затова, когато разтревожена те попитах какво мислиш за Украйна, където е твоята „малка родина“-  Шикирлик – Суворово, къде са близките ти, ти ми отговори с мълчание… А аз като литератор знам, че апосиопезата[6] единствено изказва мъката, непосилно стискаща сърцето… На моето отбелязване, че светът се е побъркал, ти само отговори, че той, „светът  не е от вчера,  и винаги е бил такъв – побъркан…“ Останах изумена, когато видях, че още през 2014/2015 ти като древен пророк си провидял  и предупредил  за настъпващата трагедия на Украйна, с потрес си описал като историк  нейното ограбване, разделение и страшно мълчание… Носил си кръста на малката си родина години наред и май не за първи път… Защото има неща, за които нито си ми разказвал, нито си писал някъде… Лични неща, които говорят за твоята свобода, за твоя кураж да отстояваш свободата си и хуманистичните си принципи на всяка цена – дори и с риск за живота.  Марк, за когато явно си кумир, учител и най-обичан приятел, разказва как те били мобилизирали да  укротяваш Приднестровието… Как си захвърлил калашника, отказвайки участието си в братоубийствената война,  как си тръгнал обратно към Кишинев  – прав, под свистящите куршуми…Да… Ето това е свободата, Николай – съгласна съм с Марк. А също  е и в доблестта „ с ръка на сърцето и със скалпела на разума“ да разгърнеш трагическия  епос на своята малка родина в продължение на два века.. И не само – да изстрадаш болезнено нейната съдба в контекста на Европа, Русия, България. Румъния… Знам, че оковите  на Родината  са тежки като кръст… Нашият Яворов го е казал много добре :“/Обичам те, родино, и ме трови//поради тебе често ядна скръб,//под гнет стоименен превивам гръб//и влача аз, неволник, твоите окови…/“ Съжалявам, че не ти донесох Яворов, щеше да ти хареса…

И какво ни остава сега – да носим и двамата кръста на отечествената си съдба като Радичковия щъркел –  „Отечество – какво да го правиш…“[7]

Та какво още да ти кажа , Николай, по нашата несвършваща тема за историята и свободата… Когато се готвих за този наш разговор, освен че прочетох книгата ти, видях и какво са писали и другите хора за теб – в статиите си, в прощалните си слова. Доопознавам те през очите на колегите ти, на учениците ти… Те като че ли са се наговорили да пишат за страстта ти към историческата наука, за безкрайната ти енергия да я презентираш – като средновековна история, археология, нумизматика, като делата на последния защитник на православието Стефан Челмаре…Аз не съм изненадана – та ти, очевидно за всеки,  живееше на макс, изгаряше на макс…

И това е също свобода! Вероятно поради тази причина толкова много ти харесаха „Старопланински легенди“ на нашия Йовков, понеже и неговите  герои са свободни хора, така изгарят в страстите си, дори и когато няма никаква надежда…Помниш,  нали : „Шибил , страшният хайдутин, слизаше от планината и отиваше да се предаде“… А колко беше възхитен от неговия език, който като че ли припозна за свой, беше  докоснал той някакви твои родови извори… Чудех се аз откъде го имаш този твой български език – толкова плътен, образен, фразеологичен, нещо, което не забелязвах у повечето си колеги бесарабски българи, може би само у Димитър Пейчев, светла му памет…  А бе , познат ми беше този твой език…  Казвал си ми, че българин те е направила твоята невероятна баба – Мария Стоянова Руссева, дребничка като мен жена, пред която грамадният ти дядо, стоял с наведена глава…. Тя била неграмотна, понеже не я пуснали на училище, и говорела само на български с един такъв прекрасен език…Та тя ти разказвала приказки, пеела ти песни за „отколешното врями“…

Спомням си  как чух един непознат плътен мъжки глас  да  пита в коридора на колежа  на чист  български език : „Но къде е тя?!“  А Маря Ивановна, директор на колежа тогава,  отговоря на чист руски език: „ Она здесь. У ней час!“. Обаче вратата на кабинета се отворя и ти я изпълваш  цялата с официалния си костюм… А колежката от България, с която си  дошъл да се запознаеш, е в изтъркани дънки и пуловер…

„ Дори не можеш да си представиш колко хубаво се живее у Вас! Но Вие не го знаете. И колко още по-хубаво може“…Зная го , Николай! Вече го зная. И се опитвам почти 20 години след Тараклия да го повтарям на учениците си… Неособено успешно… Ще ти пиша пак… Има толкова неща да те питам – за историята и за свободата…

Поздрави, Марияна!

 

 

[1] „Мълва“ – исторически разказ, далеч от действителността, но много разпространен възглед за събитията; „песен‘ – възвишен емоционален разказ за личност и събития/ епосът, митологията, инстинктите и желанията“

[2]Руссев, Н. Д.   Шикирлик – Суворово: Два века истории 1815 – 2015; Одесса : Изд. „Черноморие“ 2017

[3]  С благодарност към Елена Руссева – Гуцуляк

[4] Историческото познание като кръст – съзнание за цялата противоречивост на историческия процес, полетите и паденията, както на личностите, така и на общностите…И смирение като на Спасителя пред тежката участ, несгодите и изпитанията, както и  мъжеството да си  носим кръста на историческата участ…

 

[5] Колегата на Николай Руссев  М.Е. Ткачук  е написал великолепна статия за отношението на проф.д.и.н. Н. Д. Руссев към историята – според Ткачук  Николай пише историята като елегия/ мъката, незатихваща от Златната орда до днес/ е в центъра на историческото му повествование, че в учения живее и писателят…

 

[6] Апосиопеза – стилистина фигура на премълчаването, когато вълнението е голямо, а думите са слаби…

[7] Радичков, Й. „Ноев ковчег“/ Щърков сняг/