ПРОЩАЛНО ЕСЕ ЗА УЧИЛИЩЕТО /И ЗА МЕН/

Уважаема г-жо Иванова, скъпи колеги,  мили момичета…

Както винаги написах важните неща в живота си в последния момент… И написах  това, което дойде  от душата ми…

От снощи не ми излиза от ума   Яворовият стих от „В часа на синята мъгла“:

        Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?

Не e особено оптимистично… Досещате се, че много ме разстрои кончината на Огнян , с когото се чух в четвъртък, за да го поканя на  днешното парти…Но да!  Великият песимист  винаги ще ни напомня за крехкостта и краткостта на човешкия миг… И точно затова Яворов е наш учител и будител  – да ценим всеки миг, който сме имали заедно, да осмисляме мигновенията си с радост и вдъхновение…

И аз бих искала сега, скъпи колеги, да Ви благодаря за всеки безценен миг заедно – за златните  песъчинки от бързотичащото  човешко време…

И така , колеги :

 Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години? …

Как точно го е рекъл  Далчевият лирически АЗ. Но за разлика от него, мога смело да заявя , че  аз съм живяла.. И животът ми беше толкова цветен, с всички цветове на дъгата. Беше и Жизьня ,  и Живот,  дори и мъничко Лайф… За пояснение ще кажа, че горното бе наш колективен анекдот от пребиваването  ми на „източния фронт“/ мой и на колегите ми/. Значи – Жизьня – само трудности,  тегоби, зверска преумора… Живот – с предизвикателствата, но и с радостта и вдъхновението,  и Лайфа – който често не идва, но зрънца от него се изсипват понякога и в нашите шепи  …

Та бяха  преобладаващо  Живот, скъпи колеги, последните 20 години,  който аз преживях заедно с Вас…И благодаря на Бога за това! Това бяха най-зрелите ми в професионално и всякакво отношение години…  Срещнах невероятни колеги, създадох  вечни /надявам се!/ приятелства, работих със страхотни ученици ! А това е цяло чудо в човешкия живот, не всекиму дадено…

Сега на излаза от Дойче шуле аз недоумявам как са се случили толкова  чудеса… Например проектът на профила.„Родното и чуждото в литературата и в социокултурния контекст на 21.век.“ Това си беше работа за цял институт по социология и психолингвистика… Не съм го направила сама.. С Мими Николова и учениците по нощите на ковида го сътворявахме – 4 поколения, 100 въпроса и технологични обработки! Велика Мими! Тя зададе видим технологичен образ на всичко това…После спечелихме национална отборна награда с тази работа… Ако някой ден Бог ми даде умствени сили и мотивация да осмисля методическия си опит писмовно,  Мими Николова ще ми бъде съавтор…

Но не беше  само това чудо…  Имаше и други, на  които Вие бяхте  сътворци  – наистина луди неща, като прочутия 10-годишен проект  „Сирни Заговезни. Ден на народната носия“.Та тази лудост си беше за цяло министерство на културата, не за едно училище…           – Жулиета, Яворе, Бисер и Сияна, Таньоши…, нали помните  онези зимни дни след  2018 ?!  Не искам  дори да говоря и  за „Четито с мен“ – Вие, колеги,  направихте  през десетилетието невероятни ателиета – страхувам се да изредя всички Ви – Елена, Мими, Цецка, Сиана, Галя, всички начални учители !Даниела Станева, благодаря ти!… Имената са  Ви е безброй, колеги !

Но да се върна  към Яворовия стих :

           Но кой ще назове честта и кой позора ! 

Наистина кой ?! Позор или чест беше всичко това за мен, за нас…Аз все още не мога да  отговоря на този въпрос. Вие решихте, че е чест и ме предложихте за разни награди… Това последното беше съпътствано със снимки с някои хора, което синът ми оцени като позор…Та не знам, не знам… Обаче искам днес да кажа, че все пак бях много радостна, когато обувчицата  ми № 35 се провлачи по червения даскалски килим и по него преминаха още много страхотни колеги , които отдавна го заслужаваха, та дори и целият колектив… Нашето училище го заслужаваше това  много отдавна, скъпи колеги,   – в контекста на цялото обществено презрение към учителската гилдия, знаете…

А сега няколко думи за мен и за училището – не  само като пространство на  професията , а като менталност…Ще Ви го споделя като у дома си – с пределна откровеност… И защо не ?! Всъщност Дойче шуле за мен си беше дом, в който аз се разхвърлях навсякъде… И момичетата от помощния персонал го знаят най-добре… Колегите ми в офиса – също…Та защо на изпроводяк да не кажа няколко думи за училището и за още нещо, което е илюзия, но е част от начина, по който аз преживявах света като учител и като човек…?!

Много е странно, защото  тази професия  – „учител“ ме избра, не аз нея .. Розалия Ликова каза на защитата ми – вижте го това, гласчето му като звънче, само за учител е… И да, станах учител, работих точно по специалността си, което си е привилегия в този свят, нали ?!

Обаче аз  живях в пространството на училището в много голямо екзистенциално  противоречие…Противоречието между училището като йерархизирана институция и вътрешната ми, кой знае откъде дошла свобода, която някак не разбира йерархиите.. Не знам откъде е това – семейството ми даде доста строго възпитание  и що се отнася до отговорности и задължения – тън – мън нямаше… Може би е от далечните капки непокорна кръв на прапрадядо ми Хаджи Начо, който претрепал с един кол местния дерибей, дето искал да му отмъкне най-хубавия овен…   После прапрадядо ми скоростно продал нивите си, купил си бял кон и отпрашил за Йеросалим  хаджия да става … Но това е било много отдавна – още през 50-те години на 19 век…По-скоро мисля, че е от Университета – СУ „Св. Климент Охридски“,  в който влязох с насинени колене/ паднах по каменните му стълби от преголямо провинциално притеснение/, но след 5 години излязох с гордо вдигната глава, в която се развяваше илюзията Свобода…“Бъдете свободни хора!“ – ни казаха професорите след защитите ни. И наистина свободата   беше адекватна както на природата  ми, така и на моя предмет  –  езика и неговото изкуство – литературата.  Обаче  беше  крайно неадекватна на училищната институция. Та точно тази свобода  ми създаваше проблеми… Училището, знаете,  е организирано с учебна програма, точно определено време – влез – излез и необходимото за системата известно чинопочитание.  Трудно ми се отдаваше… Имаше и природни причини за тази трудност… Аз съм ментално бавна, за капитализма през 21 век – направо праисторическа охльовка… Обичам бавните неща – бавната любов, бавните отношения, бавната литература…. А цял живот бях принудена да тичам …   И тук е мястото  да благодаря на ръководството, че ме изтърпя ! Затвори си някак очите пред вечните ми закъснения и размотавания… Преглътна проблематичния ми  показател „Трудова дисциплина“ и оцени  все пак някои мои скромни достойнства…

Та затова на свой ред искам и аз да се отблагодаря! Не само на ръководството, разбира се, но и на Вас, колеги! Ще го направя с един символичен жест. Бих искала да подаря на Дойче шуле този звънец, подарен ми на  Конкурса „Учител на годината“ за първото място в направление „Хуманитарно“ . Та този звънец е създаден от Синдиката на българските учители по инициатива на г-жа Янка Такева.Казват, че бил позлатен… Не знам доколко е вярно, но за мен звънецът е страхотен символ на будителството в образованието и бях много тъжна, когато  в съгласие със съвременната мода в нашето училище звънецът бе заменен с противни мелодии, нарязващи мозъка ми/и не само моя!/ на  тънки филийки…

Та за мен днес този звънец звъни за последен път, но аз бих искала той  да звъни на първия и последен учебен ден, при тържествени поводи ! Да звъни дълго – десетилетия, векове, ако може! И да показва, че СУПНЕ „Фр.Шилер“ живее и ще пребъде!

Благодаря Ви, скъпи колеги! Пожелавам Ви три неща :  здрави гръбнаци ,  силни и вдъхновени сърца и онова състояние на духа, което храбрият наш черноризец нарича ЧАЯНИЕ ! /да очакваш непрекъснато да се случи нещо радостно и светло и да го сътворяваш с делата си/