Чуждите обувки на „принцесата”

 (пътепис)

 На Георги, Женя, Мария, Румен и Пламен;

на планинарите от туристическо дружество”Приста” – гр.Русе,

 с обич посвещавам този текст

Карпатите са приказна планина – грабват те като внезапно блеснала любов, пронизват сетивата ти и ги оставят влюбени завинаги…. Островърхи готически върхове пробождат небето и разливат вълни от зелени хълмове, който прииждат нависоко и нашироко….И просто се чудиш как не са погълнали вълшебното градче от пъстри къщици, потопено в пазвите на вълните.

Не знаех, че завръщането ми в планините след почти десетилетно отсъствие ще се случи точно в Карпатите , а не в родните ни балкани…., но сигурно и това не е случайно… Виждам Карпатите на свечеряване от прозореца на автобуса, който по първокласен излъскан път бързо навлиза в Бущени –курортно градче в подножието на планината. Потоци яркочервена лава се стичат по стръмните хълмове. На фона на аленото небесно сияние върховете на Карпатите все повече потъмняват и изглеждат като струпани една до друга небесни катедрали…

Залепила съм чело до прозореца на автобуса сред гълчава от гласове на почти непознати ми хора – русенските планинари от туристическо дружество „Приста” – Русе. Гледам залеза над Карпатите и си мисля как ли ще се качвам утре по тези изправени потъмняващи склонове… И в полумрака на автобуса като че ли чувам гласа на моя приятелка….:

– …В Карпатите…. С кого ще ходиш?

   – С непознати – отговарям й аз…

    – Хм…Много смело….Човек не тръгва по непознати планини с непознати… –свива устни загрижената ми дружка …

–Ще видим… – отговарям и на себе си … и потъвам в полумрачни размисли за предстоящото планинско предизвикателство.

Автобусът слиза по нанадолнището и внезапно спира.Застигащият ни допреди малко вечерен полумрак, като че ли отстъпва за кратко на дневния светлик. Пред мен се изправя разгърната като книга бяла сграда с редове от симетрично подредени  прозорци, по които елегантно висят цветни гирлянди от познатите ни мушката. Хотел «Александрос»…(сн.№1)

Нищо общо с планинска хижа… За почти десетилетното ми отсъствие от страната и планината и туризмът се е променил.А в Бущени очевидно знаят как да посрещат многобройните си гости.Помъквам раницата и тежкия си сак по обрамченото с бели и виолетови петунии стълбище. Към мен се спуска човек от персонала, пита ме на английски дали може да ми вземе багажа… И докато потърся в бедния си речник думи да му отговоря, той вече е взел сака и раницата ми и ги отнася във фоаето на хотела.Усмихнат млад човек на рецепцията ни поздравява, а нашата екскурзоводка Неда (туристическа фирма «Неда – турс») със строг глас на учителка бързо разпределя кой с кого ще спи по азбучен ред…. Моята съквартирантка се оказва Мария, силно притеснителна жена, дългогодишна туристка, прекъснала любимото си хоби заради семейството в продължение на 30 години….Носи си за всеки случай апарата за кръвно…

 В хотел «Александрос» всяко кътче и в стаите и в коридорите е излъскано до блясък, интериорът предразполага към абсолютно спокойствие, стига да има време човек да поостане… Не и ние обаче – на другия ден рано-рано ще се строим до лифта при хотел Силва, за да се отнесем на 2200м. височина –до хижа Бабеле, откъдето ще започне преходът към връх Ому – 2504 м.(основната цел на планинарите в групата). Затова сме и предупредени най-сериозно от ръководителя на пешеходния туризъм на дружеството Георги Димов –точно в 7,00 на закуска, никакви закъснения, никакви помайвания….

И така….няма да имам време, значи , да огледам това, както ми се стори отдалеч, вълшебно градче… Затова захвърлям багажа и моля новите си познати Мария, Жени и Виолетка да се поразходим малко по-главната улица, докато още е светло… Може и да са били уморени, но все пак се съгласяват и тръгваме… На излизане от двора на хотела, близо до тенискорта, забелязвам паметник на красив млад мъж с брада, когото в първия момент помислих за български възрожденец и почти бях готова да се възхитя на румънците, че пазят чуждата историческа памет….Нищо подобно. Паметникът се оказва на наш съвременник, род.1958г. и загинал през 1985г…Д-р Цезар Варгулес, лекар, роден в Бущени, намерил смъртта си като планински спасител на Хималаите….Тези подробности по-късно ми обяснява младежът на рецепцията, от които ми става ясно, че в това селище явно ценят стремежа към височините и почитат като герои, загубилите живота си в неговите предизвикателства….

 

На излизане от хотела, малко встрани от главната улица, погледът ми буквално залепва върху една необикновена къща, като езиче на 5-годишно момиченце върху торта, полята с розов фондан и бита сметана…. Не разбирам нищо от архитектура и строителство, но разбирам от приказки… Та това е къщата с розова глазура, шоколадов покрив и захарнобели колони на входа, в която магьосницата придърпва изгубените в гората Хензел и Гретел….(сн.№2)

Тази вълшебна къща не беше в гората, а насред градчето, обградена от безупречно подстриган жив плет. Но…  никой не ме придърпва през отворения й вход, макар че много ми се иска да докосна с език розовите й плочки и лично да проверя вкуса им….  И тъй като отдавана съм прехвърлила възрастта за подобно мило прегрешение, продължих нататък, решена, че поне ми се полага да опитам местната мамалигуца.

Кратката ни разходка по единствената главна улица на Бущени ни отвежда в местната градина на художниците, откъдето купувам на прилична цена малък маслен пейзаж на масива Бучеджи, с връх Ому – подарък за баща ми. Тук местните художници и занаятчии предлагат интересни неща, сред които изящни бижута – обеци, колиета и гривни от бяла кост, която първоначално учудено взех за слонова…Но не – нежните дамски украшения се оказват от кости на планински крави, които пасат по стръмните склонове на Бучеджи и освен че захранват с материал майсторите на бижута, заедно с къдровълните си дребни посестрими дават млякото за прочутия опушен кашкавал в широката долина на р.Прахова. Та и кашкавалът е превърнат в сувенир, излят в най-различни артформи.

Градината на художниците е в съседство с примарията(общината)– красива сграда в алпийски стил, облицована в сив мрамор и препаски от дърво и червени тухлички около прозорците.Но това, което грабва очите е цветната спирала на входа на примарията –  петунии и дребни мушката(по нашенско им казват сакъзчета) – бели,червени, и в различни нюанси на виолетовото, подканват минувачите да влязат в общинската сграда… Ние обаче няма какво да търсим там, защото имаме други цели – аз продължавам да търся място, където да опитам местната мамалигуца, а спътничките ми надничат зад всяка врата да търсят някакви тестени закуски, които били яли при предишни свои посещения из румънските Карпати. Изобщо кулинарните ни туристически стремежи като че ли в този момент вземат връх, навярно, защото отдавна сме гладни. Най-после те намират закуските, които на външен вид не са нищо особено –  приличат на френски кифли от многолистно тесто, но… може би са свързани със спомени… След десетина метра и на мен ми се усмихва късметът – откривам малко заведение, в което предлагат прославената им  мамалигуца…Любопитна съм как ли изглежда националното ястие на румънците в собствената им страна… Е… май не си струваше особено усилието – юмруче зле сварено царевично тесто, гарнирано с подобие на сметана, смесена с извара. Не може да се сравни с тази в молдовските национални кръчмици в Кишинев, още по-малко с моята, направена по рецепта от родопския край…., навярно защото мамалигуцата е привнесена по-късно и не си е много на мястото в Трансилвания, била австрийска територия до 1920. Аз обаче героично преглъщам мамалигуцата по шопския принцип «пениш се ,не пениш се, че те ям…» без да получа никаква подкрепа от моите спътнички, които предпочитат сладолед, както разбирам, с почти същия вкус…

 Тръгваме обратно.Моята съквартирантка Мария отдавна си е отишла – трябва да почива за утре, но аз още не знам какво ме чака, и не ми се бърза. Другите явно са свикнали… На входа на хотела обаче се разиграва прелюбопитна сцена…..Спира кола на румънската полиция и от нея излиза тържествено един наш турист в карирана риза и очила с дебели стъкла, който по незнайни причини не се явил в урeчения час за тръгване в Русе… Казаха ми по-късно,че това е дядо Лютов, най-възрастният турист в дружеството, бивш планински водач….И така г-н Лютов слиза от полицейската кола, заедно с една млада полицайка и направо грее от щастие…Разказва, че таксито, което поръчал от вечерта не дошло и той изпуснал автобуса….Но не е той, дето се отказва.Взел влака до Букурeщ, после от Букурещ до Бущени….ами като не знае хотела (защо не се е обадил по телефона…, неизвестно) И ето ти решение…Отишъл дядо Лютов в полицията, криво –ляво обяснил откъде идва и какво търси…И полицията претърсила всички възможни хотели из Бущени за българска група от Русе…И като намерила хотела и групата, докарва дядо Лютов на място…А той – просто възхитен…Как полицайките го настанали в приемната, как го черпили с чай…каква любезност, какво възпитание… Не знам дали румънската полиция си има своя Веско Маринов да я възпее, ама явно ще бъде запомнена с добро от дядо Лютов…А моите спътнички едва сдържат смеха си, явно запознати с неговите странности и весели истории…

Потъвам в колосаните чаршафи на «Александрус»….

Не чувам алармата на мобилния….. Мария ме събужда.Отдавна вече е облечена, стъкнала багажа. 6,45! – след 15минути трябва да съм в ресторанта за закуска. Е… не знам дали поставих личен рекорд по скоростно обличане на екипировка като за северния полюс(за номерата, които тази зимна екипировка през август ми скрои, ще ви обяснявам , ако остане време) , но когато се явих в залата за закуска почти всички бяха вече там и приключваха…. А за мен закуската си е ритуал…, особено отпускарската закуска. Портокалов сок, зелен чай – всичко това на бавни глътки….и докато се огледам – в залата не е останал никой.Тези хора май нямат търпение да хукнат по баирите… Е… и аз се позасилвам този път и едва ги настигам на външния вход на хотела…Моите снощни спътнички по градска разходка ми обясняват, че ръководителят на групата и планинският водач отдавна са заминали да пазят место на лифта…Трябвало да се постресна малко и да не се мотая . Също така разбирам, че ръководителят и водачът били две различни лица, но и двамата не чакали никого – дискретна информация, в истинността на която имах случай многократно да се убедя….За всеки случай решавам да се държа по-плътно до тях, не от особена любов към началниците, а уплашена да не изпадна някъде по пътя, като чужда птица в добре организирано ято….

Виждали ли сте летящ в небесата микробус…Ако не сте – идете на лифта, който се изкачва от хотел Силва до хижа Бабеле на височина 2200 м .Този лифт е с дължина 4350 м и е най-дългият в Румъния и на трето място по дължина в Европа. Кабинките с огромни прозорци са същински микробуси с вместимост около 30 души в правостоящо състояние….Имаш усещането за бавен полет над зелени вълни цунами, издигащи заплашително сребристите си гребени…(сн.№3)

От време навреме микробусът пропада с трясък в някоя въздушна яма…И…от предчувствието за предстоящо потъване в дъното на отвесните вълни те спасява само синьото небе, измито от нощния дъжд. И още нещо – гласовете на хората около теб, съзнанието, че не си съвсем сам….Бавният полет на микробуса продължава цяла вечност. Докато изведнъж спира с трясък…

 Пъстрата ни група се изсипва от микробуса…Хижа Бабеле, 2200м., надморска височина… Изкачваме се по планински пътеки, заобиколени от могъща растителност все по-нагоре и по-нагоре.Ходът е все още равномерен и аз, обута с чужди туристически обувки все още се справям – толкова добре,че почти се възхищавам на себе си и придобивам фалшиво усещане за добра физическа форма….Но както ще се види по-късно, съвсем прибързвам с изводите.Времето за истинското себепознание все още е далеч….Изведнъж растителността свършва и групата ни се оказва в равно безкрайно пространство без висока растителност, прорязано от планински пътеки…. В далечината се издига огромен кръст – наречен разговорно Караимански кръст (понеже е на връх Караиман  – 2291 м). А иначе представлява исторически паметник – Кръстът на героите, посветен на загиналите румънски войници в Първата световна война. Построен  е между 1926 и 1928 г. по поръчка на любимата на румънците кралица Мария. Явно героите на Румъния си заслужават тази слава, която блести нощем с 300 500-ватови електрически крушки върху 30-метровия кръст….Румъния само за една година участие във войната получава огромни политически, икономически и териториални ползи, за разлика от нас… Загледана в Караиманския кръст, изоставам от групата, потънала в несъвсем весели и отпускарски мисли…. Къде е нашият кръст на героите от трите  ни войни  за българския национален идеал….?! В ума ми се появават малките войнишки паметничета в българските села…. и вечно чакащата майка пред родната къща на поручик Дебелянов…. Не бяха съвсем подходящи споходилите ме мисли, но този грандиозен кръст на върха на румънските южни Карпати ме отпрати в много далечна историческа посока и съвсем забравих предупрежденията на моите добри нови познати,че заплеси като мен никой не ги чака….Но не само кръстът може да те отклони от пътя…Цялото покрито само с трева и лишеи огромно пространство прилича на открит музей на природното склуптурно изкуство. Творецът природа сякаш пази цялото митологично знание на света и в камък овековечава невероятни образи. Ето, погледнете сн. №4: Женско лице в профил с развети каменни коси. Като че ли природата е увековечила нечий велик женски гняв, нечий устрем на женското отмъщение, една каменна Медея, която лети към пламъците на великата си ревност….Но както се зазяпвам по каменните фигури, които природният дизайнер е пръснал навсякъде, изоставам от групата. Погледът ми съзира последните остатъци от нея да пъплят по появилите се внезапно голи височини….Зад мене има само още няколки пишман туристки( и туристи!!!) с моите възможности…  Е, няма как, налага се да оставим каменния Свинкс(сн№5) да си задава гатанките на други и да отложим съзерцанието за някоя галерия в цивилизацията….

  Започвам да свалям една по една дрехите, навлечени върху мен по препоръка на мама и от вечния ми страх да не простина…Вълненият ми чорапогащник буквално ме спарва, но не го свалям – решавам, че е полезно за бедрата ми, а няма и къде…. Все едно, справям се – настигам групата, седнала да почива и да изчака все пак изоставащите….Докато успокоявам разтуптяното си от скоростното изкачване сърце, разбирам,че има още малко до Ому – около час само. Завързва се обаче оживен спор – кой как ще слиза от планината…Георги Димов, ръководителят на групата, съобщава на всички – „по-неможещи да ходят”,че ще ги води до Караиманския кръст, а после ще се спускат с лифта. Другите – истинските туристи, ще слизат с Румен, – в качеството му на планински водач… Георги Димов се доближава до мен и пита: „Ти с кого ще слизаш, Марияна?”. За мен въпросът е не с кого, а как… Ами то е ясно – не съм дошла да се возя, а да ходя по планините, все пак….Георги не изразява никакво учудване, но ме пита: „Ами…. ще можеш ли?” Иска ли питане…Как няма да мога, нали се качих… „ Румене, тази дама иска да слиза пеша, ще я вземеш ли?” – обръща се Георги към обявения за планински водач.Тогава ме обзема гняв, който стисвам между зъбите си…Никой никога не решава вместо мен какво и как да правя…А сега тези двамата обсъждат моето слизане….Възпитанието ми все пак взема връх и обръщам поглед към планинския водач….Напушва ме смях –  шарени бермуди, зелена туристическа фланелка и бяла шапчица, от която се подава лице на смешник в цирка….И някак изненадващо прозвучава груб глас на селски пъдар: „ Ами к’во да я правя…Да идва, като иска….”.  Ами…благодарим за благоволението, значи….

 Та това е предисловието на моето епическо слизане от Карпатите на 19.08.2011…

Но сега наближаваме върха Ому – нали за него сме тръгнали… Двете малки дървени къщички никак не ми приличат на климатична станция, но кой ги знае…. Едната от тях се оказа нещо като бар, от който купихме скъпа и прескъпа вода в бутилки… Върхът Ому(вж. сн.6) –, всъщност е върху един огромен камък, скално образувание, подобно на разхвърляните по пътя фигури. Видя ми се абсолютно невъзможен за изкачване с гладките си стени, но нашият ръководител и председател на пешеходния туризъм (Г. Димов) дава личен пример и като млад елен се изкатерва по едва забележимите вдлъбнатини по камъка…   Е… той дори не го брои за постижение – къде-къде по-стръмни места е изкачвал, но аз съм впечатлена….Останалите завъртат едно кръшно хоро(вж. сн.№7).Пропуснах да ви кажа, че новите ми познати освен изпечени планинари са и танцьори. Два пъти седмично ходят в клуб „Кукери” и вече са минали няколко нива… Опитват се да ме приобщят към това свое полезно занимание, но аз съм упорита – много съм заета, пък и с два леви, какво само да им развалям хорото на хората… Но пък най-искрено им се радвам… Пламен, Женя, Виолетка, Румен…..се забавляват истински на 2504м. надморска височина, потропвайки Елениното хорце….

Следва похапване, след което редовната обща снимка (вж.сн.№8), в средата на която се белее моята съквартирантка Мария. Тя междувпрочем също като мен се е наредила сред напредналите за слизане пеша, въоръжена с две щеки….Изобщо, като се поогледах 5 минути по-късно сред „напредналите”, доста „екзотична представителна извадка ” се е получила – освен мен и Мария, възстановила туристическите си занимания (както вече посочих по-горе) след 30- годишна посветеност на печката и мивката, в последния момент се вливат и двама господа, с има- няма, според скромните ми наблюдения, не по-малко от 100 кила живо тегло. Както се оказа по-късно, и горди притежатели на по едно инсултче и инфарктче…..На другия полюс на биологичното разнообразие е веганката Деси, еколожка и лесовъдка, която дори в баницата не слага истинско сирене, а Туфу…

Е… с тази славна група водачът Румен Минков и подобните му се втурват надолу по стръмнините без пет пари да дават за никого и нищо…след себе си…. Но както е казал народът: „Който много бърза, далеч не стига”….

В началото се затичвам и аз….до първия, както ми се стори, отвесен склон….Планината Будчеджи изведнъж се изправя пред мен с целия ужас на зиналите под краката ми пропасти….Светът се завърта на 180 градуса и усещането, че всеки миг ще изхвърча от тясната пътечка в пропастта вдървява мускулите ми, засяда в гърлото ми…. Чуждите обувки прерязват глезените ми….Нещо остро пронизва крака ми над коляното…. и в разлюляната ми глава изплува далечният спомен от онзи миг, в който полетях от успоредката в гимназиалния физкултурен салон и се приземих на пода в стойка на разкрачена жаба…. Спирам и  бавно се освестявам от болката и падналия пред очите ми мрак…. Започвам да пристъпвам на пръсти като балерина и да се подпирам на камъните….Досещате се каква скорост развивам….Когато се огледах за другите – видях групата като ситни точици през девет планини върху десета…. Е…. явно това ще е краят….Никога не ще мога да ги настигна, не знам и накъде да вървя…И паметник няма да ми направят, щото „подвигът” не е като на д-р Цезар Варгулес(вж.по-горе) за изкачване , а за слизане…. Не съм написала завещанието си, не съм написала прощалните си писма, не съм написала книгите си….. И сред толкова много „не съм”…. изведнъж ми се мярва на обозримо разстояние червената тениска на Женя….Слава Богу!!! Развиквам се колкото ми глас държи и ехото разнася гласа ми…. ЖенЯЯЯЯЯяяяяяяя……Но какво прави Женя тук….Едва ли е изостанала поради моите причини….Женя си е от наистина напредналите. Но тя е и съзерцател на природните хубости – прави снимки, дори и на еделвайсчета и разни други дребни съцветия, бере си високопланински билки и изобщо не се притеснява, че някой си препуска като необязден кон из тези урви…Пък и закъде ли да се бърза – нали затова сме дошли – да се радваме на природните красоти…. Едва сега видях каква изумрудена хубост се е ширнала пред очите ми…. – един развълнуван синьозелен океан мята под мен сребристите си гриви и ги слива с ослепително синьото небе…. А на отсрещния склон кротичко си пасат диви планински козички, на които в този момент искрено завиждам….Благодаря ти, Господи,  за Женя, за козичките, за еделвайсите… Женя – любителка, освен на планината, и на приложната психология, прилага задълбочените си познания и ме подкрепя и успокоява(сн.№9). С нея и приятелката й Виолетка, лека – полека прехвърляме баирите и приближаваме спрялата да почива напреднала група.

 ”Румене, какво сте се разбързали, не виждаш ли, че жената не може да върви…” – започва да се кара Женя…. „Че като не може да върви, що ще там отзад…Я да идва тук отпред при мен и да не е мръднала” – накъсано избоботва планинският водач…. и ме хваща здраво за ръката…. Да ви кажа,че съм се почувствала щастлива, няма да повярвате…Истината е, че умирах от яд и не знаех на кого по-напред да се ядосвам –  на слабите си мускули, които ме подведоха, на двата си излишни килограма ли, на чуждите обувки ли , на….на… или на този грубиян, който така безцеремонно се разпорежда с хората….Тръгваме…Раницата ми обаче ме тегли назад, Румен напред, кракът пак ме заболя и никак не се получава съвместното ни ходене… ….Тогава раницата ми взема Пламен и ме освобождава от този тежък товар (раницата, по поръка на мама, е натъпкана с какво ли не – дебело яке, дъждобран, още дрехи за преобличане, а бе…изобщо…), като натоварва себе си….Но явно не само моя товар през този ден му е отредил Господ…Оказва се, че освен мене от групата са изостанали и онези стокилограмовите господа….И не като мен, щото аз съм в наличност, ами тях просто ги няма….Групата спира….Някои се канят да се връщат и да ги търсят…. В този момент иззад една скала се подава бял корем, а след него и притежателят му…Не след дълго с пухтене пристига и другият изостанал….Най – после…

Пламен решава да остане последен с двамата изпаднали и да ги подкрепя в изпитанието….Изобщо той си е странна птица сред това пъстро ято…. Завършил микроелектроника в Украйна, с английско свръхвъзпитание, Пламен е винаги любезен и усмихнат, но в очите му има някаква скрита неясна тъга… И точно заради нея, въпреки джинсите и зелената туристическа тениска, ми прилича на далечен езерен поет…Подозирам, че може да е дал обет за обреченост  на страдащите и изпадналите в беда…. И няма как да му е весело на човек в подобно донкихотовско  обречение….

Най-после тръгваме, забързаното ято ни изпреварва, групата се разкъсва на три….По-голямата част бърза да слезе, защото наближава 5 часа и караиманската група с Георги Димов чака да отпътуваме за Брашов. Румен продължава да ме влачи за ръка, зад нас идват Женя и Виолета… Но Пламен и зачислените му ги няма никакви… Опитваме да звъним на мобилния …никакво покритие… Спираме да ги чакаме…. Изглеждащият ми до скоро груб и безцеремонен планински водач изведнъж се оказва най-обикновен загрижен за ближния човек…Разпитва ме дали още ме боли, ако трябва, ще вървим още по-бавно, така или иначе сме закъснели, така или иначе ще си го отнесе от Георги Димов, който подобни изпълнения(т.е. закъснения) не обича никак….С Женя се опитваме да говорим на развален английски с минаващите туристи и да разберем дали не са видели нашите хора някъде наблизо… И от една симпатична двойка научаваме, че преди час са срещнали two fat and one normal….. Хеле… Няма кои други да бъдат…Един донкихот с двама санчопансовци….. Но вместо те да му носят „въоръжението”, той ги мъкне тях двамата, че още и багажа на една изпаднала „принцеса”…. Румен искрено окайва Пламен… Спомня си как преди време смъквал през зимата от Пирин един такъв „дебелак“ с вдървени от страх членове, който през цялото време проклинал съдбата, жената и пр…. Този път имал късмет – август е и сваля само 50-килограмова дама, която все пак мърда и през повечето време мълчи….Всичко това може и да изглежда като късмет, но планинският водач, останал съвсем без ято(или стадо???) надушва отдалеч как зрее великият гняв на шефа… Вижда как отдавна вече нервно обикаля автобуса в двора на „Александрус” и поглежда часовника си.

  Слънцето все по-рядко се промушва през клоните на дърветата – отдавна е отминал 17… Няма как – налага се  да вървим…Пламен ще се справя сам, а ние трябва да предупредим групата….

След половин час неочаквано свършва гората и ние хлътваме сред в пъстрите къщи на Бущени….Женя се заема да снима причудливата им архитектура, а ние по възможно най-бързия начин се изсипваме пред хотела…. А там…  народното недоволство е достигнало върха си…. Три часа чакане след обявения час !!!….

 Сините очи на Георги потъмняват от гняв…Несвързаните ми оправдания и нелепи извинения влошават положението….Как е допуснал липсващи хора… и три часа закъснение…Къде е Женя…Къде е Пламен? Ами онези с инфарктите…???!!! Няяяяма ги ?!!!! Как така ги няма???!!!! Господи! Не съм имал по- нещастен ден!!!

 Горкият планински водач….

Захвърля маратонките и чорапите и по чехли хуква да събира остатъците от стадото си …

А виновната овчица среща насмешливия поглед на дядо Лютов през дебелите стъкла на очилата му. Хм…Ама че работа…Нещастен ден ли???…..

Само след четвърт час фаровете на автобуса с инфарктните, спасителите, природолюбителите, ….ите… разтварят завесата на падналия мрак…. Зад нея щастливо заспиват, посипани с лунна светлина, карпатски върхове, покорени от чуждите обувки на една загубена „принцеса”….

                                                                                  Марияна Георгиева