Момчето, което слезе в морето…

                Една година от нелепата смърт на Стефан    

           Момчето, което слезе в морето, обичаше това море… И морето го обичаше – толкова много, че го пое в здравата си прегръдка и не го пусна…Сигурно морето не знаеше, че това момче обича и небето и птиците – слагаше им хранилки и им трошеше хлебец и зрънца… Морето не знаеше, че момчето обича и дърветата, устремили клоните си в небето… Подстригваше ги внимателно, та да не се счупят от тежкия плод….Морето не знаеше, че момчето обича и розите – ласкаво ги почистваше и загърляше, та да цъфтят до късната есен, чак до прага на зимата…

  Морете не знаеше, че не само неговата солена вода обичаше това момче, но и водата на бистрите извори, на кладенчетата, пръснати тук и там из полето – тревожеше се за водата им –  да не я замърси някой безумец….

 Но най-страшното незнание на морето беше, че и ние го обичаме…Че ще ни липсва ласкавият му поглед, мъдрата му доброта… И какво друго ще ни остане тогава освен да пишем закъснели стихове и да напомняме преди всичко на себе си, че безпощадно препускат лудите коне на времето…..

                                                 В ГАЛОП
„Я коней напою,
                                                                                     Я куплет допою, –
Хоть немного еще постою на  краю!…”                    
Владимир Висоцки
На Стефан Стефанов

С копита чаткат бързите коне –                                      А бързат полуделите коне –
от чакане навярно полудяват.                                        пръхтят със ноздри някъде накрая.
В туй земно съществуване поне                                    Да бихме време имали поне
да бихме време имали, но не –                                      най-близките до нас да опознаем…

за песен неизпята, ненаписан стих,                               А то не стига. И като капак –
за обич неизказана, за ласка,                                        сами пришпорваме в галоп конете.
за някоя картина – в нея щрих,                                      Замайват ни със шеметния бяг
за честен поглед, несвалена маска.                                и милост във очите им не свети.

Дори да можехме по път да спрем,

за ден да върнем впряга си обратно,

не с всичко ще успеем, не съвсем…

И тъжно е това, и е понятно.

11. 09. 2013 г.                                                                                     Румен Ченков

Русе