ДЕНЯТ НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ

Днес е Денят на бесарабските българи – 29.Х.  На този ден през 1838 година е осветен храм-паметникът „ Свети Преображение Господне“ в Болград, построен с труда и доброволните пожертвования на българските заселници. Идеята този ден да се обяви за Празник на бесарабските ни сънародници, идва през 1938г., когато в България тържествено отбелязват 100-годишнината на храма.
Българската бесарабска общност  повече от 200 години през историческите вихрушки на времето пази своето национално самосъзнание, език, култура и традиции. Историята на общността е съдбовно свързана с националната  история…
И с моята лична история също…  Там, сред бесарабските българи в гр. Тараклия,  срещнах чудесни хора и най-добрите си ученици…Някои от тях се върнаха в прародината си, т.е. дойдоха при нас. Смея да си мисля, че в това им съдбовно решение пръст има и скромната ми личност… Днес, от позицията на човек, който всеки ден отдава силите си да развива умствено и духовно утрешните немски емигранти, нескромно смятам този факт за принос към  бъдещето на Отечеството си… 

           На фотографията виждате три  мои ученички – Наталия, Юлия и Альона  с прекрасните си български дечица. Една от тях (  първата вдясно – Наталия Кирова) преди години спечели световния конкурс за българи зад граница „ Стефан Гечев“. Есето й „ Моите български корени“ беше публикувано на страниците на големите български вестници и стопли сърцата на пръснатите по целия свят наши сънародници…
Днес Ви поздравявам с него, скъпи мои бесарабски приятели – където и да сте ….

Моите български корени
Наталия Степанова Кирова, 17г.гр. Тараклия, Р.Молдова

           Пролет е! Моята родна Тараклия постепенно смъква сивата си зимна дреха и се облича в розово, бяло и зелено.  Кайсията в нашия двор разтваря румените си пъпки и се обсипва в бяло, а на електрическия стълб срещу нашата къща два щъркела поправят гнездото си.
Тази нощ са се върнали! Винаги, когато видя за първи път щъркели, някакво необяснимо чувство изпълва душата ми – все едно някой е посипал в  нея щипка шарена сол!Хем ми е радостно, хем малко тъжно и горчиво…Щъркелите са прелетели над заснежени върхове и прекрасни равнини, които съм виждала само на картичка…Щъркелите са видели моята прекрасна прародина България, а аз българката, все още не съм…
Казвам се Наталия Кирова. В моите вени тече кръвта на два големи бежанарски рода – Кирови и Кайряк-Петкови. Моите български корени са изтръгнати от южен български каменист хълм / това означава  фамилното име Кайряк- каменист хълм/ и присадени в сухата буджашка степ през далечните и старашни кърджалийски и военни години /1806- 1812/.Моят далечен прадядо по бащина линия Слав Стоянов прибавил фамилията Киров и я е превърнал в родово име в 1835г. Навярно го е донесъл от Отечеството си, където то може да е съкратено от българското име Кирил/Киро/ или да е означавало кир – господар, господин.Не зная кое е вярно, но сигурно горд и силен по господарски  ще да е бил коренът на Слав Киров. Здраво се прихванал за Буджака и от него излязло голямо клонесто дърво, в което има само български клони.Поредните му вейчици сме аз, моите сестра и брат и многобройните ни братовчеди.
Ще попитате навярно откъде се подхранват корените на това родово дърво  в сухата буджакска степ, сред толкова много други народи?
Корените са тук , в моя дом, където в сговор живеем три поколения. Гордея се, че нашата къща се е превърнала  в дом на  рода.
Всяка година на Димитровден (имения ден  на дядо ми – 8.11) у нас се събира Кировият род.В моето семейство винаги се е говорило на български език, но когато се събере родът на Димитровден, цялата къща се изпълва с радостна гълчава на родния ми език. Всички си „гълчат” с  български думи, с обич и подкрепа. И  аз разбирам, че родът е съхранил езика и езикът съхранява рода.
Знам, че моят български род, както и много други български родове в Бесарабия, е преживял трагични времена – изселвания в Алтай, гладни години…, но е оцелял. Защото българите в Буджака се подкрепят в тежките житейски изпитания! Затова са ми разказвали „уроците” на моята баба. Спомням си дългите зимни вечери, когато на зачервената печка баба пука пукалки и тихо нарежда на родния ми български език:

               Пука, пука пукалки,
Баба играе с месаля,
Дядо играе с каваля.
Падна баба, уби са
Плаче, плаче баба.

             Мълчи, мълчи, бабо,
ще продадем пукалки,
ще купим друга баба.

Или забърква любимата ни мамалига с точилката и припява:

Мамалига, мамалай,
Нащо куче не ще да лай.

Няма да дойдат гости, кучето не лае – казва баба ми и сваля мамалигата от печката.
Бабо, откъде знаеш тези приказки? – питам аз.
От моята баба, а тя от своята. Чак от България са ги донесли, като са избягали от страшното.
И започва баба да разказва  за чутото от своя дядо Михал, затова страшното в Българско, от което уж избягали, а което пак ги чакало и отвъд Дунава. Че то войни ли не били, изселвания, завръщания и … труд, труд, черен труд до премала!
– Но живи сме, щото се държахме един за друг! И за своето си… И вий тъй да се държите – казва баба и слага на масата купичка с мед да мажем мамалигата.
Ей този мед е подслаждал горчивия живот на моите два рода и засилвал българския корен. В рода ни винаги е имало пчелари.Пчелар е и моят баща.Баба казва,че още основателят на нейния род Кайряк Петко е донесъл пчелите от България. „ Затова е толкоз хубав този мед, щото е български, сладък като всичко родно.” – казва баба ми.
Но не само пчелари е имало в нашия род. Имало е и строители на колодци(кладенци). С българска упоритост дълбаели сухата буджашка пръст с надеждата за открият сладко изворче.Оттам често изтичала горчива и солена вода, солена като сълзите на първите заселници и техните наследници. Защото не секвала мъката по отечеството… Така разбрах, че моят български корен е поливан и със сълзи…
И аз нося в кръвта си тази сол от сълзи. Но знам,че в моята Молдова България живее тук, в родната ми Тараклия. Българското сърце на моето  градче тупти с ритъма на танца, който аз танцувам на сцената на Тараклийския колеж. Върховете на България са в литналите нависоко звуци и думи на моите български песни.
Затова може би не трябва да завиждам на щъркелите. И аз съм видяла България!!!
Тя е в моите български корени, напоени с меда и сълзите на моите предци.Те са създали мен, българката, Наталия Кирова, която за пореден път ще предаде българската горест и гордост на своите деца!!!