БЕСАРАБСКИ ХРОНИКИ – Анна Малешкова, Николай Куртев

           “ От всички земни същества най-нещастен е човекът!“  – категорично утвърждава нещастието като вечна същност на  човешкото битие Омир. Древният епик разгръща във великия си епос историята на човешкото  нещастие –  смъртта, войната, жертвата, раздялата; трудното и често невъзможно завръщане.

           Цялата световна литература преповтаря в различни варианти Омировите сюжети. Българската литература -също. Но има един епичен сюжет в историята на българското нещастие, който като че ли липсва или поне не присъства достатъчно в емоционалната ни родова памет.  Това е Бесарабският български  сюжет – историята на раздяла с родината ,  пътуването  и установяването в  “обетованата земя”-Русия, десетилетните борби за оцеляване при различни власти, режими, войни, перестройки….

      Странно е, че такава драматична по същността си и епическа по характер и размери, историческа трагедия в живота на българския народ ( и за родината и за преселниците)  почти отсъства от родния художествен контекст (с две изключения в миналото – романът “Преселници “ на К. Петканов, изд. 1933г и на Петър Труфкин – „ Бежанарите“, 1969г.)

     През 2013г. обаче, година след като буджашките българи отбелязаха 200- годишнината от заселването на гр. Тараклия, в литературното поле на Молдова и България се появи една забележителна книга в два тома – „Бесарабски хроники“. Авторите носят този драматичен сюжет в паметта на кръвта си… Анна Мaлешкова и Николай Куртев – брат и сестра, живеещи в „двете Бълагарии“, събират дълголетното си творчество, посветено на запазване на паметта на своята общност в  „ Бесарабски хроники“. Благородната им цел е   да възкрасят в един мемоарно-художествен епос драмата на вечните изгнаници.  Като хора отдавна изкушени от словото, съавторите вероятно са  си давали сметка за изключителното предизвикателство на този епос – да обедини документално-мемоарното с фикционалното – за да зазвучи той с многогласието на сълзите, смеховете, възторзите и отчаянията, да пропълзи из лабиритите на горчивата бесарабска орисия.

   И трябва с бяла завист да призная, че наистина са се справили с предизвикателството. И от „ Да намериш разковничето“, и от „ Смехът на дявола“ надничат живи образи на Доброто и Злото, на Величавото и Низкото, плътно сплели нишките си в пъстра черга от попукани  до кръв устни, от детски плачове и безкрайни пътища…

    Много ми се иска Бесарабските хроники да срещнат своя български читател…Белите полета в историческата ни памет са толкова отчайващо просторни,  че приличат на сухата буджашка степ, из която се завихрят ветровете…  Никак не е излишно на обществото и на българския човек постоянно да се напомня, че българските кервани с дребна челяд не тръгват от днес, че много отдавна жива тъкан   е откъсната от тялото на народа му… И че този  трагичен факт предпоставя исторически ангажименти, които ако не пожелаем да изпълним, се самообричаме на най-безславна историческа смърт….  Буджашката степ е суха, безводна, чуждата земя не ти е майка – но нейните уроци могат да бъдат  поучителни за всяко човешко време…

     Прочетете „уроците“ на „Бесарабски хроники“, уважаеми читатели….