АДЪТ НА ЖЕЛАНИЯТА ИЛИ ЗА „ИГРАТА” НА ЗНАЧЕНИЯТА В „БОЖУРА” НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

юли 7, 2014 Uncategorized 0 Comments

Резюме

Тайнствената история, която разказва Йовков, е свързана с играта със символните значения на думите, които изплитат легендата за вечната жена, търсеща греховно своя изгубен рай.

Чрез играта на  думите – символи Йовковият разказ може да бъде прочетен като игра на библейско грехопадение, изгонване от непостигнатия рай, като пътуване към рая, оказал се ад, през праговете на   изкушенията  – нарушения на Божиите заповеди… Играта със символичните значения се пренася на сюжетно равнище, за да разкаже историята на човека, който пожелава сам да изпреде нишката на съдба си, но се заплита в тъмните дебри, както на греховната си  природа, така и в подмолите на социума, който строго охранява своя ред.

Ключови думи: игра, символи, нарушение,изкушение, самопознание, душа, ад, рай, грях,любов, кръв,огън, вода, огледало,  конник, тъмнина, светлина, имена, Божура, Василчо, кукер.

Summary

The mysterious story Yordan Yovkov tells is connected with the wordplay with the symbolic meaning of the words that weave the legend of the eternal woman, looking sinfully for her lost paradise.

Through the play with the words-symbols, Yovkov’s story can be read as a game of the biblical original sin, expulsion of the unattained paradise, as a journey to paradise which proved to be hell, through the thresholds of the desires-temptations- violations of God’s CommandmentsThe play with the symbolic meanings is transferred to a plot level in order to tell the story of the man who wishes he could weave himself the thread of his destiny, but instead he tangles up in the dark maze of his sinful nature, as well as in the reefs of the socium which rigidly guards its order.

   Key words: play, symbols, violation, temptation, self-knowledge, soul, hell, paradise, sin, love, blood, fire, water, mirror, horseman, darkness, light, names, Bozhura, Vasilcho, mummer 

Тайнствената история, която разказва Йовков, е свързана с играта със символните значения на думите. Те изплитат легендата за вечната жена, която търси своя изгубен рай, пожелава го греховно и заплаща цената му със смъртта…. Във фундаменталното си изследване HOMO LUDENS Хьойзинха дава на играта следното определение: „Играта е действие, което протича в определено ограничено място, време и настроение. То се извършва в определен ред, спазващ дадени доброволно приети правила, извън сферата на материалната полезност или необходимост. Игровото настроение е настроение на възторг и изолираност, независимо дали играта е свещена, или просто празнична, дали е игра свещена, или за забава. Действието се съпровожда от чувства на възвишеност и напрежение и предизвиква радост и отмора.“[1] Отнесено към Йовковия разказ това определение претърпява тотално преобръщане в дълбинните послания на сюжета, героите и езика…На повърхността на сюжета Божура всъщност е хомо фабер, защото с поведението си „изприда” и прекъсва сама нишката на собствената си съдба…Но с назоваванията на личните имена, топосите, фитонимите, антропонимите, функциониращи като символни лексеми, разказът разплита „игрови действия”, които излизат извън „определените ограничено място, време и настроение”, извън „определения ред”.

Чрез играта на думите – символи Йовковата легенда може да бъде прочетена като игра на библейско грехопадение, изгонване от непостигнатия рай, като пътуване към рая, оказал се ад, през праговете на  изкушенията  – нарушения на Божиите заповеди… В текста на „Божура” проблясва и древната любовна история от „Песен на Песните Соломонови”[2] като игра на търсене и откриване на любовта. В Йовковия разказ тя е преобърната от социалния ред, в който раят на осъществените желанията се превръща в земен ад на погребаните желания. Напрежението, играта между тези два прочита отключва от своя страна внушения за зигзагите на модерната душа, която от Платоновата древност до днес пътува през границите на трансцедентното и материалното, заключена в многострадалното и виновно тяло; приведена над огледалото на себепознанието…..

Редица изследователи отдавна са забелязали експлицирането от текста – Йовков(по М.Кирова) на митологични антични и библейски символи и фабули и разиграването им както на сюжетно, така и на интерпретативно равнище[3]… Така Играта със символните значения в „Божура” се превръща в игра на сюжета, за да разкаже историята на човека, който пожелава сам да изпреде нишката на собствената си съдба, но  се заплита в тъмните дебри, както на греховната си природа, така и в подмолите на социума, който строго охранява своя ред.

Преобръщането и взаимодействието на символните значения на имената, водата, огледалото, черния конник, тъмнината, светлината, в разказа разплитат една изумителна история  за дъщерята на този, който прави вретена и която престъпва Неговите повели, припознавайки и пожелавайки чуждия Рай като свой, за да го превърне в ад…Така както внушава  легендарното й име – на райски врата и разтворена кървава рана….

   Игровият прочит на разказа, заложения в него драматизъм, би трябвало да започне с наблюдение върху избора на заглавие на четвъртата „старопланинска легенда”. Известно е Йовковото трескаво търсене на подходящите според него заглавия, имена на герои, мото [4]. И това не е случайно.Тайната на човека е скрита в тайните на езика. Философът Г.Каприев[5] твърди,че доколкото е носител на живи смисли, „езикът е тъкмо  живот; той е човешка екзистенция, която е неизменно обръщане към битието като тайна. Пътят към истината за човека минава зъдължително през човешкото слово и през човешкото дело, някъде в които и понякога – това е, за което настоява надеждата – проблясват Духът и живото Слово.” Така от гледна точка на посочения ракурс за интерпретация преходът от първоначалното заглавие „В огледалото на водата” към „Божура”, независимо от  притесненията на писателя, си е направо попадение, макар на сюжетно равнище и на символни послания  „ В огледалото на водата” да остава разтворено и значещо в посланията на собственото име „Божура”[6]..

Целият сюжет, персонажни взаимоотношения, разчетените скрити  древни  и модерни „истории” в разказа тръгват от това многозначно и многозначително име…Божура – свързано с Жената, кръвта, греха, любовта, страданието,тъмночервеното и светлочервеното, Рая и Ада…Бога и Дявола… И наистина името Божура – на първи план на семантиката като червено пролетно цвете се заиграва със символиката на  пролетта и пролетните тайнства[7]. „…снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка….;Особено пролет.[…] А Божура като че пощуряваше: очите й светеха, снагата й не чувствуваше тежестта на дрехите –жизнерадостна като овошките, пияна от слънцето, като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките.»[8] Но етимологията на думата освен към познатото ни тъмночервено цвете, насочва и към дивата роза, шипката, а също и към божура като див мак(светлочервен)[9]. Особено внимание следва да се обърне на отношението , което прозира между името на героинята и сравнението на нейното тяло[10] с шипка(„…снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка) заради възможността от асоцииации на божура с дивата роза и нейните червени плодове… Веселин Игнатов говори,че божурът е най-старото градинска цвете в света, а в разказа си «Нежната спирала» Радичков отнася във въображението си шипковия свят към дълбоката древност и го свързва с Божественото и вампирското в природата и човека от Сътворението до…края на времената.[11]Така тази експлицирана от антропонима(фитоним) древност отвежда към книга Битие, гл.1, 2 и 3 –  за сътворението на света, на първите хора и за Грехопадението…Разгръщането на  етимологията на думата, в т.ч. и народната, също отвежда към Сътворението. Има вероятност думата да е образувана на южнославянска почва от *bogъ „бог“ с наставка -jurъ (*bog-jurъ > *bo?urъ по І палатализация), а в диалектите –  божа, божичка „божур, див мак“. В този случай Божура може да бъде прочетена и като създадена от Бога, дете на Бога, принадлежаща на Бога.  Към подобни внушения насочват и обвързванията на образа й със земята, пръстта[12]: Божура се вижда „черна” като „опушена с дим”  в „огледалото” на Ганаила. Тя и майка й са задянати с „пръст”, «Лицето й е като пръст на стомна, поляна с глеч». И едновременно с това, контрастно и синхронно, тя е съвършено създание : „ И е хубава!”. Хубостта й завлядява всички „като с магия”. Кой може да сътвори от пръст съвършеното създание ?!  В закачката си с Василчо, тя подчертава : „ Баща ми прави вретена….”. Така идваме до древния образ на Жената(човека) направена от пръст[13] от Него – този, който прави вретена… и заприда, източва и прекъсва нишката на човешкия живот на изгонените(изгонената) от Рая…Символиката на вретеното се свързва както с библейски, така й с древногръцки митологични мотиви….Мойрите, дъщерите на необходимостта, пеят със Сирените, въртейки вретена.Едната преде, другата намотава, а третата прерязва нишката на живота.В европейската приказна символика вретеното се свързва със смъртта и участта. И „Божура” е разказ за участта и смъртта… А в християнската изобразителна практика, според Ханс Бидерман[14], Ева (както и Мария) е изобразявана с вретено…Оказва  се обаче ,че и в българското възрожденско изкуство (ХVІ-ХVІІІв.) Ева е изрисувана с вретено, като преде. Изначалната й греховност е предадена чрез подчертано търсена голота от възрожденския книжовник поп Пунчо(преписвач на Паисий) от с.Мокреш в сборника му от 1796г. Само за сравнение – зададеното чрез мотото условно легендарно време в разказа (“Овая чешма на хаджи Влка,
син Пенов, б
ше лто 1783”
Н а д п и с  н а  е д н а  ч е ш м а) почти съвпада с времето, в което скромният книжовник създава сборника си и вероятно илюстрациите [15] в него, заклеймява съблазните, похотта, блудниците….

Към образа на греховната Ева – противоречиво единство на Божествено дихание и земната сетивност и телесност, отвежда към/през райските врата(според друга фолклорна етимология портите на ада са направени от Божур – дърво)[16] и цветовата символика на антропонима(фитонима) – цветът на кръвта: „20. И даде Адам на жена си име Ева [живот], защото тя стана майка на всички живеещи”. – твърди Писанието[17]. А „кръвта е животът, казано с библейски думи”[18](Шевалие, Геербант 2000:552).  Подобно на евангелския текст, в който чрез пролятата кръв Христова на кръстта е изкупена човешката греховност, и текстът – Йовков свързва червеното на цветето[19] със страданието и изкуплението…

 Читателят вече е подготвен за голямата игра в разказа чрез името на героинята – ключ към лабиринта  на греховните пространства на желанията в мнимия социален(и индивидуален) Рай, наречени Свобода, Самопознание, Любов. Пътуванията през тях заедно с героинята е към познанието за изначалната човешка обреченост на ада на желанията, затворен в противоречията на тялото  и духа. И едновременно с това, читателят остава с вечното недоумение, относно Божията воля за сътвореното Му подобие…Не са ли невъзможни някои от изискванията Му към човека, комуто уж е предоставил избор между дървото на живота(безсмъртието) и дървото на познанието(смъртта)[20], а после го е изгонил точно заради опита да познае себе си[21]?!…Не е ли опитът на Бога просто една игра…, защото тази, която е изгонил, ще търси вечно както своето предишно предгреховно себе си, така и своето Блаженство (Едем)

В тази игра Божура се оказва земната и небесната жена едновременно, както става ясно от символиката на името й. Но нейната различност – чрез съвършената й хубост, като че ли не е достатъчна за изначалната библейска греховност на Ева, изкушена от змията.[22] Необходима е друга, утвърдена „земна” различност. И така както надвесената над огледалото на водата Божура вижда небесния свят – „белите облаци, синьото небе” и съвършеното си истинско „аз”[23], така и в земната й история се отразява греховността на човешката душа, затворена в тяло, пълно с желания. И душата и тялото престъпват Заповедите на Създателя и изкупват греховността си със страдание…Неслучайно повествователят почти инкогнито акцентира върху факта,че Божура е отделена от социалния ред и с етническата си принадлежност…Тя е циганка…А европейските и български стереотипи на възприемане на лексемата говорят за неразривната й  връзка с други две лексеми – крада и лъжа[24]. Но циганското в стереотипа работи и в друга посока.Социалното аутсайдерство на Божура й създава свободни, непостижими за другите пространства. В  нашата култура циганката често изразява еротичното, тъй като в словото и в поведението е освободена от предразсъдъци: «Образът на циганката не се свързва толкова с безнравствеността, колкото с волността, безгрижието, способността за веселие […]движенията на тялото и извивките на гласа са пълни с внушения и примамват със сочността си» – твърди Българска енциклопедия  ЕРОТИКА на Радослав Радев[25] Погледнат през призмата на циганското като еротично и волно, образът на Божура като че ли слиза от «Песен на песните Соломонови»[26], където «черната», помургавяла от слънцето жена идва от «пустинята» и  има свободата да  търси и избира любимия. Наративът преплита греховния и любовния библейски сюжети, за да конструира две противоположни пространства – на социума, и извън него – на пустинята, с някои от символните й тълкувания – дивата природа(място на изкушения, но и на единствено Божия подкрепа), гората, планината, свободата. Техните обитатели  пожелават пространството на другия и взаимно си отглеждат в душите един от най-опасните грехове. Заради него и социалната общност, и Божура огледално реципрочно нарушават десетата Божия заповед…… « Не пожелавай дома на ближния си…….. нищо, което е на ближния ти…»[27]Става дума за завистта, защото именно нея визира десетата Божия заповед. В своята всеобхватност Божията промисъл не е пропуснала да провиди дъното на индивидуалния ад в човешката душа – пожелаването на това, що е на «ближния»… Теолозите[28] предупреждават,че  тялото на завистинка ще гори в „ геена огнена” още приживе…, а най – страшното му наказание в пламъците на ада не ще са самите пламъци , а гледката и познанието за блаженствата в рая на тези, на които е завиждал…

Още в началота на разказа, Йовковият повествовател говори за «мъката» на жените… , «която те не искаха да признаят, че е завист»[29]… Но защо жените от подредената социална общност завиждат на циганката…? От какво е тази «една  мъка»… Предходните редове[30] в творбата твърде нагледно обясняват защо тази «една мъка»  е непризната завист  –  «печал поради благополучието на ближния»[31]. А «благополучието» (и проклятието!) на Божура са в хубостта и свободата – висши ценности в Йовковото творчество, дадени на избраници, недостъпни за социума, впримчен в делничното живеене-говорене(«станове», «чакръци», «клюки», «сплетни» по портите, делникът преломява празника…), подчинен на условностите на патриархалния ред. «От всички земни дарове» текстът -Йовков настойчиво утвърждава висшата ценност на хубостта,[32]като грация и свобода. Подобна на Соломоновата черна любима, оприличена на «кобилка във фараонска колесница»,[33] Божура играе, запленява, запалва, омагьосва, прелъстява –  пресътворява света на другите. Тя е нашето национално въплъщение на Шилеровата идея за движещата се красота като игра и грация, в които се срещат «природното – като произволно движение и моралното – като свободна воля»[34] . Щедър е Йовков в пластичното изображение: пред очите на цялата общност Божура се радва на пролетта(«тичаше», «разсмиваше», «играеше», «влачеше въздишките»….),  «снагата й се превива и гъне в плавния й вървеж» пред погледа на пожелания «чужд» мъж. Но и в упоението си от хубостта и свободата, наративът недвусмислено предупреждава –  никому никъде подобни «дарове» не са прощавани…. И макар жените скъперници да дават «дори и нещо повече» за евтината стока на Калуда, «врътената», които купуват, не могат в техните ръце да изпредат «тези дарове». Те са дадени само на Божура, която живее в «пустинята» –

 между небето и земята, и чийто баща прави «врътената»…Магията от хубостта е кратка[35], а оная «мъка» –  безгранично адска ……Защото хубостта и свободата са вечно пожелавани, но не всекиму давани. Те запалват пламъците на ада в човешките души, тази «една мъка», за която говори Йовковият повествотел….

И женската общност не ги прощава на Божура – изпраща я на Куков вир по Куковден, както ще стане дума по-късно…

Но и мургавата хубавица  си я бива…. Рекъл е  Господ – «Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята»…. А разказът дава доказателства за категорично неуважение и пренебрежение на родителския авторитет. С поведението си Божуря руши  устои, крепили социума векове : «Но не на Божура можеше да се заповядва. Да й кажеш нещо, значеше да я накараш да си обърне гърба и да прави каквото си ще»[36].Яркочервеният пламък в името и душата  й изгаря отвътря циганската къща …: «Вдигаше се кавга, каквато можеше да се чуе само в една циганска къща». За Божура къщата на Калуда[37] не е Дом, а по-скоро Път… От ранното си детство тя пожелава друг дом, в чието пространство «очите й се уголемяваха, чудеше се на старите чимшири, на асмата, на босилека, поникнал между каменните плочи. А когато срещу някой празник се случеше да е изнесена цялата покъщнина навън, тогава ярките бои на килимите и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това богатство я замайваше. И все пак тя най-много се чудеше на пембените вейки на божигробската върба, това чудно дърво, което само хаджи Вълко имаше в двора си.» Хаджи Вълко иска да създаде в своя двор един малък Едем – градината на Бога…Строи чешма за «славата си»…Открай време човекът се е стремил към изгубената градина на Бога и се е опитвал да я пресътвори  тук, на земята: «… в този вариант Едемската градина символизира идиличното състояние на света преди грехопадението. ….Градината е нашият собствен свят, създаден от нас и контролиран от нас. В пълна противоположност с неуредения и дисхармоничен  външен свят той е една подредена и хармонична вселена.» – твърди Елемар Ханкис.[38] И наистина зад високите дувари на хаджи-Вълковата къща Божура припознава своя далечен прасвят на райското блаженство(своя Едем).Неслучайно най-голямото й «учудване» е от чудото божигробска върба с пембените вейки. Дали учудването на Божура не провижда в нея[39] дървото на живота – онова останалото вън от Божията забрана дърво на безсмъртието (и неизбрано от човеците![40]) или онова дърво на познането за доброто и злото(смъртта), по чийто ствол е просъскала изкусително древната змия…?А пембените вейки[41] на чудното дърво, приведени над строящата се чешма напомнят за един минал и бъдещ живот, посветен на нещо и някого…, изпълнен с целомъдрие и покаяние… Хаджи Вълко създава този рай за себе си, където се опитва да опази дъщеря си Ганаила от външния опасен свят. «Важен като цар» Йовковият герой[42] се оказва пазител на един мним рай, в който русото момиче, трябва да пази «славата» на бащиния си закон[43]…, да се подчинява на волята му… А че хаджи-Вълковият рай е мним, повествованието доказва убедително…Когато последното, което липсва «на  Славата Му», е завършено, под «чудното дърво» вместо от живата вода на вечната младост, от бялата чешма се пие за помен….Промъква се смъртта в «градината», обградена с високи дувари…Един след друг умират пазителят и избраният от него съпруг на Ганаила – Радул, уж за радост роден, но не намерил радостта… В черна сянка се превръща приживе бялата жена, чиято различна  красота пожелава Божура циганката…А може би посланието на  Божията промисъл за хаджи Вълка е, че никой на грешната земя не може да постигне «славата» Му с делата си[44]…Хаджи Вълко строи чешма, но не сред село, не и на пътя за «себап», като в мечтата на Сали Яшар… И точно когато мисли,че е завършил делото на живота си(«едничкото нещо, което още липсваше на славата му»), го отнася смъртта…Защото грешни са желанията да сътвориш «рай» за себе си, да  насилваш сърцата, дори в името на «реда» и своите разбирания за доброто на ближния….

И ето – от този «рай», грешно припознат за свой, Божура започва пътуването си към себепознанието – изначален грях на човека от библейски времена.  Пътуване през лабиринтите на «огледалата», обърнати към «този» свят и към «онзи» свят, светлия – със синьото небе и белите облаци…. Оглежда се Божура  най-напред в «огледалото»[45] на другия – едно от най-важните и най-опасните огледала на «този» свят. И както повествованието имплицитно ни подсказва, «огледалото» на другия ни оглежда не само външно, но и «вътрешно», пробуждайки адските пламъци на сравнението и пожелаването…Защото не в прозорците на Хаджи-Вълковата къща Божура се вижда „черна, като опушена с дим”, а в „огледалото” на Ганаила. И макар да има съзнание за превъзходство над  другите жени, очите на Божура горят в пожелаването на това , що е на Ганаила[46]: «бялата й като мляко кожа», «русите коси» , «благоуханна плът» –всичко що се отнася до грешното тяло. Кожа, коси, плът, островърхи гърди, снаги – гъвкави «като стълбеца на вихрушка» или понапълняващи и налети «като плод» – настойчиво се занимава с тялото Йовковият наратив и отново имплицитно ни  припомня обвиненията на античните мъдреци: «Като по някаква пътека, изглежда, логическото разсъждение ни довежда до извода, че никога не ще придобием в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло(подчерт.мои – М.Г) и душата ни е смесена с такова зло. А ние желаем да постигнем истинното.Безброй грижи ни създава тялото поради неизбежната прехрана.[…] Изпълва ни с любовни страсти, с желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй че наистина вярно е това, което се говори: от него действително не можем никога за нищо да помислим»[47]. Сократ в Платоновия Федон се жалва от «неразумността на тялото», което пречи на човека да стигне до познанието и истината за нещата…И явно Йовковият текст е съгласен с неговите «оплаквания», защото героинята, подвластна на телесното, нарушава неосъзнато Х, VІІ, VІІІ и VІ Божии заповеди[48] и тяхното Христово доразвитие в Новия завет. Пътят на нейното познание (сам по себе си изначално греховен) от «рая» на хаджи- Вълковата градина минава през ада, още на този свят…Едно от «оправдателните» обяснения на текста за зловредната завист на циганката е, че тя не обича никого и към никого не може трайно да се привърже…А речено е в Евангелие по Матея и Книга Изход на Писанието: «Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си». Божура смътно  си «спомня» за Бога в припознаването на чуждия «рай», а в огледалото на другия се вижда «черна, като опушена с дим». Излишно е да пропомняме за символиката на черното, все в парадигмата на мрака, злото и греха…. Тя не се харесва и следователно е далеч и от любовта към себе си… Как тогава да обича ближния и да вижда зад привидната скромност и отпуснатост на «бялата кукла» сърцето, чакащо с многострадална любов[49]….Не поглежда вече тя върбата с пембените вейки в този двор – посоченият по-горе знак за всеотдайност, целомъдрие и покаяние…., която толкова я е учудвала в детството, а се заглежда в Ганаила «вторачено и лукаво»[50]….Читателят най-често е привързан към действената хубост на Божура, пресътворяваща( но и преломяваща!) света на другите…, свързва я с прекрасната Соломонова любима[51]дотолкова, че почти забравя за другата девойка, чиято история, първоначално е искал да разкаже авторът, за което свидетелства   Чешмата…Всъщност  «бялата» история е разказана, макар и «поокрадена» от червеното и черното…И Йовков и хаджи Вълко уж внимателно следят «къде пипат ръцете на двете циганки».Но едва ли и двамата довиждат колко особено опасно «пипат» ръцете на Божура… Почувствала се в «своята» градина, вече «весела и спокойна», тя си откъсва  сама най-хубавия карамфил…, закичва се с него, оглежда се…. А карамфилът(особено червеният) е символичен  знак[52] за любовно обричане, за любовно страдание и очакване…Циганката открадва чуждата любовна история, заедно със страданието й ….Но тя още не знае това. Ходи Божура из село и слуша….Струва й се,че това, което се говори по портите за Ганаила, е истинският пълноценен живот, в който присъства Мъжът. Той несправедливо й е отнет, но й принадлежи…. Полага й се «по право», така както в библейската градина Ева е дадена на Мъжа и те заедно изживяват Грехопадението, заедно са прелъстени

«Тогава очите на циганката пламваха от страшна омраза» – разгръща повествованието драматичния сюжет на любовното съперничество, наречен ревност(другото лице на земния «ад»). Юдейската Песен на песните Соломонови я «оправдава» със силата на любовта: /Защото любовта като смъртта е силна,/ като ад ревността е жестока/, / като огън гори и всичко прогаря/[53]. Платон чрез своите герои в диалога си „Федър” също разсъждава за клопките на този „сюжет”, където най-голямата опасност е загубата на представата за добро и зло…: „Сократ кара Федър да прочете речта. Тя е по темата за любовта. Лизий построява съждение, в което доказва, че влюбеният е зависим от желанията на тялото си и в стремежа си да се харесва губи представа за добро и зло […] Любовта, според Лизий, е лудост и причинява силни желания, а оттам често и страдание.[54] И може би точно заради страданието, на което са обречени човеците, и заради загубата на съзнание за добро и зло , тази „лудост”, прояваща се като гняв  и омраза срещу ближния(ближната в случая!), се осъжда най-строго и безапелационно от Евангелския текст: « Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена.(Мат.5:22)».

Но как се включва Божура в този греховен «сюжет» на кражбата и прелюбодейството…? Как го пожелава? Тя дори не познава мъжа, когото чака Ганаила и заради когото един след друг връща всички сватовници… Разказът подсказва две възможни хипотези:Божура източава нишката на този «сюжет» от къделята на хорското говорене…Оказва се,че словото на социума, също като Неговото слово твори Живот(и Смърт!). Или че Словото отключва древни далечни вибрации, заложени в Жената от някакъв друг живот. От него тя няма спомени, но той живее в инстинктите й. Словото на колектива просто й го «припомня».

Която и от двете възможности (а може и двете в своето единство) да реализира наративът, преминала през първото си «огледало», Божура заживява един двоен живот – този на циганката и другия –  на Жената в търсене на своята андрогинна цялостност…И тук идват най-големият въпрос и произтичащите от него, които този текст и разказът поставят.Кой е този мъж, с име Василчо, който запалва ада на желанията, когото пожелава и от когото е пожелана Божура? «Чужд» мъж ли е наистина той и оправдани ли са обвиненията в кражба и прелюбодейство, ако в текста е реализирана първата хипотеза. Или е «неин», «познат» от друг свят и друг живот….? Къде го «познава» Божура? Как с живота и смъртта си героят «развива» Божура и я води в различини светове през огледалата на познанието?

 В този преинтересен и сложен образ са съсредоточени енергии от различни митокултурни пластове. Според хипотезата на авторката ключът към разбирането му се крие в отношението между Куков вир и Куковден.  Те са не само сюжетно, но и дълбинно свързани със съдбата на земната и небесната Жена. Тук, на скалата над Куков вир, Божура е озарена от ярката светлина на слънцето – символа на живота, спасението, щастието, дарени от Бог, и едновременно с това на небесните оплождащи сили.[55] В огледалото на Куков вир тя постига себе си – вижда своето съвършено «аз» и като Нарцис се обиква. Мястото  е подобно на описаното от Овидий : блестящ със сребристи вълнички кристален извор, недокосван ни от пастири, ни от каквото и да било животно, никога не помътнявал; опасан с трева; гъст шумак, непропускащ до мястото слънчева жега. Но върху Божура не тегне възмездието на Немезида, защото тук на Куков вир тя постига своята андрогинна цялостност, за която говори  Платон[56], постига любовното познание.„Върховният ерос на любовното познание е екстатичен – твърди по повода Г. Каприев. В него радикално се излиза извън „самостта”. Той категорично откъсва влюбените от всяка ситуация, „отменя” за тях времето и пространството, премахва ги за тях. В ероса няма субекти, там няма обекти, той прави двамата в едно жадуващо се и опиващо се от себе си едно”[57]. Така Куков вир  за един миг се превръща във вечно огледало, „извън времето и пространството”, което се оказва вход за един идеален свят….И този миг е на Куковден, също на Куковден Божура ще се върне завинаги в идеалния свят…А връзката между Куковден и Куков вир  и между трансцедентния и материалния свят  е Василчо…

Предположенията на някои изследователи, че топонимът е свързан с кукувицата, в чиято символика и начин на живот откриват връзка с художественото битието на Божура, не намират текстови доказателства в творбата. Никъде в текста не кука кукувица, никой не си брои годините като в «Шибил» –все основни вярвания,свързани с кукувицата . Божура не си изоставя детето, като кукувицата….Не звучи сериозно и телефонното твърдение на г-н Веселин Любенов, Директор на музеите в Жеравна, че Куков вир е свързан с Кукувицата… «И в момента там има много кукувици» – ми казва той. Но според познавачи, кукувицата е самотна птица и не живее нито в ята, нито по двойки…. Според мен Куков вир, Куковден и образът на Василчо са свързани с Кукерските обряди, далечни и остатъчни наследници на Дионисовите празници в древността. Догадките ми се породиха от образа на Василчо и първоначалното заглавие на разказа «В огледалото на водата», което ми се видя абсолютно несвързано с Куков вир, във връзка с «кукувичата» хипотеза, и само частично с Куковден, като фразеологизъм със значение «никога» в отмъстителните приказки на жените – словестният ад, с който си отмъщават на Божура. А Василчо….Умалителното му име от Васил го отласква от царя-господар в «Песен на песните Соломонови», който може да си позволи жеста да вземе черната жена от пустинята и да я направи своя невеста…А според приказките на жените, Василчо не може…Той щял да се върне и да вземе овдовялата Ганаила, защото….такъв е социалният ред – те са си лика-прилика, а Божура….Божура е циганка…..И тя «узнава» това със знанието на сърцето… Социумът не прощава свободата никому, нарушаването на социалния космос води до индивидуалния хаос – а това е адът, страданието, изгарящия пламък на болката  от бурята на приказките…които са всъщност Божият гняв, сред който слабият човек е като крехка «овошка», люшкана от вятъра….

Тогава…тогава за какво са били тези «бре коне, бре мухабети», развети чепкени, черно вино върху гривата на  разиграния черен кон – «ту в тъмното, ту на светлото»; това лудо веселие, този думкащ тъпан, този поглед от/над Куков вир, който хипнотизира Божура….  Бутафория! Василчо не е никакъв цар – господар! Той е скрит кукер, кукерски цар, пародия на Страстния, Шумния, Трепетния Дионис, оглавяващ всякакви буйства – от любовни, алкохолни и пр.опиянения… Залових се да търся доказателства за тази внезапна идея…И попаднах на Росица Гичева – Меймари, «Куковден – Дионисов или Кабарически обряд» [58] Статиите ми бяха любезно предоставени, за което изказвам сърдечната си благодарност. Авторката подкрепи моята идея и с поредица от обменени мисли. В статията си тя прави подробен преглед на публикации на български изследователи, които свързват кукерските обряди с Дионисиевите празници. «Най- разпространеното  име на обряда и персонажите  у нас е Кук-ов-ден и кук-ери, кук-ове….» Тя извежда етимологията на думата от гръцки, където коренът кук, участва в образуване на думи за прародител и смесена напитка, в която участват баклоподобни растения.Така се изгражда редът кукер – баклар – прародител. Изследователката цитира Плутарх, според когото античните вина са били подсилвани с настойки от баклоподобни растения и са предизвиквали особен вид пиянство, свързано с патос, страдание, възприемчивост, стастно желание и удоволствие….А напиването с подобни напитки е било неотменна част  на Дионисиевите обряди….Описанието на обряда също поразително съвпада със скрития сюжет на «Божура»…Водещият кукерската дружина се нарича кукер.Той е избран за цар,  носи дървен фалос и дървена сабя…Кукерския цар пази невестата, на места – баба с кошница с дете, обокновено незаконно родено. Тя носи и хурка с прежда и вретено…Разиграва се раждане на дете… На някои места гръмват царя с пушка, невестата го оплаква, хвърлят го в река или море, за да го върнат от оня свят…Изследователката твърди,че схващането на кукерските маскаради като остатъци от езическите празници на Дионисий е засвидетелствано от църковните канони през цялото средновековие….Иван Венедиков[59]също говори за  Куковден, като за  кукеровден, в който царят е гротескова фигура…Подобни изследвания има и Михаил Арнаудов. Дали Йовков е имал предвид кукерския сюжет за «Божура», е неизвестно. Цитираният по-горе Веселин Любенов, твърди, че в Жеравна не се пазят никакви спомени от кукерски обреди през 18-19 в. Но защо ли днес в Жеравна се провежда един от най-големите кукерски фестивали в България?! Цялата околност на Жеравна – Котел[60], Сливенско, Бургаско, Ямболско изобилстват от сведения за Кукерски обичаи…А в Североизточна България, в Добружа, където в множество села е учителствал Йовков, първият понеделник след Заговезни се празнува Куковден – денят на кукерите… Не е задължително Жеравненския Куков вир непременно да е служил за къпането на кукерския цар и връщането му от онзи свят. По-важното е, че е напълно възможно Йовков да е свързвал Куков вир с Куковден на кукерството….Защото кукерите имат отношение към изворите, като огледала и проходи към отвъдното.Не случайно огледалата са и атрибути на кукерите, с тях те отразяват отвъдния свят…А и Божура е циганка, а циганите са основни персонажи в Кукерските обряди… Кукерите са същества от отвъдния свят и ако фразата „На Куковден“ означава никога в контекста   на кукерския ритуал, то може би  това е време, в което отвъдното е в човешкия свят. Затова нищо земно-човешко не може да стане на Куковден –  тогава хората са в отвъдно време и пространство. Затова и истинската среща с любовта за Божура е на Куковден. Тя «излиза» и «влиза» в съвършения свят през огледалната «врата» на Куков вир…  Затова и нейната любов не може за просъществува в реалния свят, в който всичко е дребно, битово, оспорено и греховно… И ако Куков вир от кристално прозрачно огледало се превръща в тъмносин, чер вир – в библейски смисъл в грях и мрак, за да просветлее обратно само в душата на Божура, то точно там и точно тогава – на Куковден, е мястото и времето на срещата на двамата  грешници в живота и смъртта, в този и в отвъдния свят….

В играта си със значението на никога и като денят на кукерите, Куковден на Куков вир доказва, че висши желания като любов, свобода и самопознание в живота са невъзможно осъществими.Те са адът, в който изгарят душите – в пряк и преносен смисъл…

Библиография:

 

  1.  Библия.  София, 2011
  2.  Бидерман, Х.  Речник на символите. София,2003.
  3. Венедиков, И. Медното гумно. София.1995.
  4. Гичева – Меймари, Р. Куковден – Дионисов или Кабарически обряд.София, 2009.
  5. Дамянова, А. „Старопланински легенди”: опит  за критическо четене. София, 2005.
  6. Игнатов, В.  Личните имена и прозвищата в „Саропланински легенди”. София, 2001.
  7. Ичевска, Т. Библейското слово у Йовков. Велико Търново, 2003.
  8. Каприев, Г. HOMO SPIRITUALIS и около него. София, 2011.
  9. Кирова, М. Йордан Йовков.Митове и митология.София, 2001.
  10. Кирова, М.(съст.) Йовков.Съвременни интерпретации. Велико Търново, 2003.
  11. Платон. Диалози , Т.ІІ.София, 1982.
  12. Радев, Р. Енциклопедия Българска Еротика. Варна, 2010.
  13. Раковски, Г. Автобиографични трудове,съст. Веселин Трайков, София, 1980.
  14. Фрейзър, Дж. Фолклорът в Стария завет. София,1989.
  15. Шевалие, Ж.  и Геербант, А. Речник  на символите . София, 2000.

Приложение :

  1. «Ева преде, Адам оре» . В: сб. Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век.    Подбор и ред. Д. Петканова. С., 1990.
  2. «Сътворението на човека». В :  сб. «Съвременници на Паисий», т.2 С.1962.

 

 

 IMG_2926

 fgfg

  Марияна Георгиева

[1] Хьойзинха,Й. HOMO LUDENS, изд.Захари Стоянов, С., 2000

[2] Песен на песните Военно изд.С., 2005г.

[3] Вж. Кирова, М  Йордан Йовков.Мит и митология; С., 2001г.; сб.Йовков.Съвременни интерпретации, В.Търново 2003;.Ичевска, Т. Библейското слово у Йовков;изд. Фабер, 2003г.;Дамянова, А. „Старопланински легенди”: опит  за критическо четене”, Електронно списание LiterNet, 23.11.2005, № 11 (72)

[4] А. Дамянова анализира колебанията на писателя относно избора на мото, притесненията му да не „напомня Шибил”, преходът му от „Огледалото на водата” към „Божура”. Вж. Дамянова, А. Огледалото на езика. –В:Сб. „Йовков. Съвременни интерпретации”.Велико Търново 2003г. изд.”Слово”, с.69

[5] Вж. Каприев, Георги HOMO SPIRITUALIS и около него. С., 2011г. изд.Анубис с.44

[6]  За фолклорната етимология и контекстови връзки на антропонима в Йовковото творчество говори и Веселин Игнатов в „Личните имена и прозвищата в „Саропланински легенди” сп. Български език и литература, 2001, бр. 2-3.

[7] За символната парадигма на пролетта и възраждащата се природа  по- подробно вж.Дамянова, А. В цит.съч. Огледалото на езика. –В:Сб. „Йовков. Съвременни интерпретации”.Велико Търново 2003г. изд.”Слово”, с.65

 

[8] Цитатите са по:  Йовков, Й. Избрани разкази, т.І ; изд.Български писател С. 1964 с.305-306

[9]  Вж ст.-бълг. божоуръ ?????? „вид цвете, божур, роза“ (Диал. Псевдо-Кесарий). Сродни форми: сърбохърв. божур „божур, Paeonia officinalis“, словен. bo?ur „божур, Paeonia officinalis“, без съответствия в други славянски езици. Вероятно образувана на южнославянска почва от *bogъ „бог“ с наставка -jurъ (*bog-jurъ > *bo?urъ по І палатализация), сравни диал. божа, божичка „божур, див мак“.

 

[10] На подчертаната телесност, сетивност, земност на Божура, свързани с греховните й желания и душевни страдания подробно ще стане дума по-късно.

[11] Шипковия храст от едноименния разказ Радичков описва по следния начин: „Аз не мога да кажа колко е той стар.[…] ако шипковият храст има способността да умира непрекъснато, то той има и способността да възкръсва непрекъснато…Въображението ми подсказва,че в ноктите си той все още продължава да стиска парче от наметката на бога, останало от времето, когато Господ е ходел по земята”

[12] Вж.също подробно и у Дамянова,А. Чит.съч. с.65 – 66

[13] Вж. Стар завет кн.Битие, гл.1 : „26. И сътвори Бог човека по Свой образ, по божий образ го сътвори; мъж и жена го сътвори” и гл. 2: „ 7. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.

[14] Вж. Ханс Бидерман  Речник на символите С.2003;изд.Рива с.65

[15] Изказвам благодарност на доц.д-р Елена Налбантова, която ми подсказа идеята за предящата гола Ева на поп Пунчо и ми предостави репродукцията на илюстрацията «Ева преде, Адам оре»; Вж. в  сб. Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век. Подбор и ред. Д. Петканова. С., 1990. За специалния интерес на книжовника към греховността на жената говори и Б.Ангелов в  сб. «Съвременници на Паисий», т.2 с.149. С.1962. В статията за поп Пунчо е поместена репродукция на книжовника от илюстрация на сътворението на човека, където Ева също е изобразена гола(свещеникът явно е предпочитал втория вариант на сътворението в Библията, където Ева е създадена от реброто на спящия Адам)Вж. Приложение.1,2

[16] Вж.Веселин Игнатов, цит.съч.

[17] Вж. Стар завет кн.Битие, гл.3

[18] За символиката на кръвта, свързана с огъня, топлината, страстта и живота вж.подробно в Речник на символите, т.І с.552…

[19] В „Чифликът край границата” Йовков пише, че всеки божуров цвят прилича на рана.; В «Шибил» червеният карамфил между Рада и Шибил ги събира в смъртта и е знак за изкупление на святата им и греховна любов…

 

[20] Вж.Библия,Битие 1,2 , изд.Верен, С.2011, с.12

[21] Вж. Фрейзър, Дж. Фолклорът в Стария завет, С.1989г. и хипотезата му за двете дървета в Едем, мъжа, жената и змията: с.32-37

[22] Вж.Кн.Битие, гл 3 Първородният  грях, гл.3 : „ 6. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете  му  и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.” Така още от самото начало стремежът към знание у човека(и себепознание) е определен като тежък грях, може би защото Господ е преценил,че той е опасен за човека и  ще загуби отредения му рай на съзерзцанието , ако го осъществи…

[23] За огледалото и символните му значения, за комплекса на Нарцис, за огледалната сдвоеност на образа и пр. вж. Подробно у Дамянова, А.,цит.съч., с.68 и Кирова, М. В : Й.Йовков.Митове и митология С.2001, с.100

[24] За проявленията и символните проекции на стереотипа в разказа вж. Любка Липчева – Пранджева „Че аз съм черна циганка” –В:Сб. „Йовков. Съвременни интерпретации”.Велико Търново 2003г. изд.”Слово”, с.43

 

[25] Вж. Радев, Р.Енциклопедия Българска Еротика , Варна 2010, изд.Славена, Т.ІІ, с. 373

[26] Ср. /Коя е тази, дето иде от пустинята,/на димен стълб подобна,/ и …снагата й си оставаше права и гъвкава, като стълбеца на вихрушка.

 

[27] Вж. Десетте Божии заповеди.

[28] Вж.Св.Илия Минятий «За завистта».Слово във Втората неделя на великденския пост. В: http://www.pravoslavieto.com/life/sv_Ilija_Minjatij.htm

[29] Йовков, Й. Избрани разкази, т.І , С. 1964, с. 305(всички цитати от разказа са по това издание)

[30] Вж.цит. съч. с.305-306

[31] Вж. Св.Илия Минятий цит.съч

[32]  Проблясва в контекста на „Божура” един друг разказ за магията и благослова на женската хубост: „Не, с много неща може да надари бог някога , но няма по-голям дар от хубостта”. Вж. Йовков, Й.  Песента на колелетата. В : Събрани съчинения ,Т.ІІ С.1983, с.15

[33] Вж.Песен на песните Песен на песните Военно изд.С., 2005г.

 

[34] Вж. Шилер, Фр. Писма върху естетическото възпитание на човека ; По Хьойзинха,Й. HOMO LUDENS, изд.Захари Стоянов, С., 2000

 

[35] Вж. „Албена” в цит. съч. с. 372. От „Какво е село без Албена” до „Кучката  …..развали още една къща” има само един миг….

[36] Йовков, Й. Избрани разкази, т.І , С. 1964, с. 306

 

[37] За името Клуда и символните му проявления вж.Игнатов, В., цит.съч.

[38] Текстът е цитиран по Пламен Тотев и колектив. „Интерпретации и текстове по български език и литература” 9 клас. С.20091 с.133

[39] За възможните символни значения на върбата вж. подробно в Шевалие, Ж.  и Геербант, А. Речник  на символите ,С. 2000г. т.І с.195

[40] Вж.интерпретацията на библейския мит за сътворението у Фрейзър, Дж. Фолклорът в Стария завет, С.1989 г., с.34.

[41] В символизирането голямо внимание се отделя на оцветеността на дървесния ствол.По подробно вж.с.109 .В: Бидерман, Х . Речник на символите . С.2003. с.109. Пембеното на вейките на  божигробската върба  може да се интерпретира като: червено+синьо – живот и всеотдайност на нещо и някого…

[42] За символиката на името вж.Игнатов, В.цит.съч. личните имена и прозвища в „Старопланински легенди”.Както и да се тълкува името, ясна е връзката му с опазване на традиционни родови и общностни ценности.

[43] Вж. също  за името Ганаила в цит.съч. по-горе.

[44]Повествованието не се занимава подробно с делата на хаджи Вълко, но затова, че той и неговият «рай»,изпълнен с «атлаз», със «скъпи премени», с «всичкото това богатство“, не ще да са много праведни, вж. (Мат. 6 :19): « Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат;»Хаджи Вълко, според таврийските българи,  е и приживе  «обиден от Господ», т.е. има само едно дете…Вж. Хаджийски, М. Пуста чужда чужбина, С.,  1994

[45] За огледалото в „Божура” вж. подробно и у Дамянова, А в: © Електронно списание LiterNet, 23.11.2005, № 11 (72), Дамянова, А. цит.съч. стр.64-69; Кирова, М. Йордан Йовков, Митове и митология, С., 2001, с.41.

[46] Вж.Йовков, Й. Цит.съч. «Понякога тя се заглеждаше в Ганаила. Гледаше я вторачено и лукаво, но в същото време възторжено и занесено, както дивакът гледа истукана си. Очите й горяха, мълчеше

[47] Платон. Диалози , Т.ІІ.С., 1982 с.347-350( «Федон»)

[48] Вж. 10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти.; 7. Не прелюбодействай.8  Не кради. 6. Не убивай.

[49] Всъщност светлата Ганаила е най-точното въплъщение на праведната(макар и не призната, непозволена от авторитета на бащата)любов.Ср. Из първо Послание на св.апостол Павел до Коринтяните.гл.13. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,на неправда се не радва, а се радва на истина;всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява….

[50]Вж. Мат 6: 23. ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?

[51] Вж./Макар и черна съм прекрасна, ерусалимски дъщери, /като кидарските шатри,/ като Соломонови завеси. /Не гледайте, че съм помургавяла,/ Песен на песните Соломонови, С., 2005, с.6

[52] Вж. Бидерман, Х.Речник на символите, С.2003г., изд.Рива.с.168.(статията твърди, че карамфилът е символно растение за страданията на Христос, за залог за любов, за чакаща любов….В текстът Йовков, той вече е използван с подебен смисъл в „Шибил”, където свързва героите в смъртта…

[53] Песен на песните Соломонови, С., 2005, Военно изд. с.34

[54] Вж. Платон, цит.съч. с.499

[55] Вж. Шевалие, Ж.  и Геербант, А. Речник  на символите ,С. 2000г. т.ІІ с.336

 

[56] Вж. Митът на Аристофан от диалога „Пир”: Така че безсъмнено от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг. Тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да излекува човешката природа.В: Платон,  цит.съч. с. 444-445

 

 

[57]  Каприев, Г.  HOMO SPIRITUALIS , изд.къща „Анубис”, С.2011, с.27

 

[58] Гичева – Меймари, Р. НБУ, Куковден – Дионисов или Кабарически обряд, сп. Проблеми на изкуството, 2007 г., кн.1, с. 36-51 и Българска етнология, 2009г., кн. 3, с. 46-66

[59] Вж. Венедиков, И. Медното гумно, С.1995, с.170.

[60] За Куковден в Котел свидетелства Г.С. Раковски: „В Котел стари баби още празнуват „куковден”, т.е. първият понеделник от Велики пости.Дали не е Кук бог на дивотията…Богът на дивотията, назоваван изглежда Кук е бил Дионисий”. В : Георги Сава Раковски.Автобиографични трудове,съст. Веселин Трайков, С., 1980, с.245.