ЯВОРОВИТЕ ПРОРОЧЕСТВА ЗА РОДИНАТА

 

Темата, която избрах за участието си в юбилейната Яворова конференция, всъщност е стара. Остана като отворена рана отпреди три години, когато приключихме с моята колежка  Цветелина Цветанова един уникален педагогически, образователен и социокултурен проект за ученици в горния курс – клуба „С болка по изчезващата родина”. Клубът приключи своята дейност, неизпълнил докрай целта си – да бъде създадена в страната мрежа от клубове със същото име, които да поставят публично, чрез социалните мрежи болезнените въпроси на националната идентичност, т.е да създаде общност от млади хора, които смятат за възможно в XXI век родината да бъде ценност за някого. Това не се случи – не успяхме да убедим колегията и обществото в смисъла на това занятие. По-голямата част от нашите ученици, които иначе дейно участваха в работата на клуба, не сътвориха „подвига”, за който говори в своята академична реч за Деня на народните будители Иван Станков: „просто да останат” [1].

Какво общо има поетът Яворов с всичко това и защо го цитирам в началото на моя текст по темата за Яворовите пророчества за родината? Защото поетическият гений на Поета е предвидил ценностния разпад в отношението човек – родина, струва ми се, най-добре, най-болезнено, най-пророчески от всички. В поредица от знакови творби („Арменци”, „Заточеници” „Нощ” и „Родина”, „Бежанци”, „Евреи”) Яворов разгръща  пророчески лирически сюжет за превръщане на човека в екзистенциален чужденец, за изчезването на родините, за драмата на обреклия се на тази ценност човек.

Текстът е опит да се представи и докаже този Яворов сюжет в контекста на съвремения прочит на човека от XXI век – времето, за което „лирическият аз” на Поета казва :

 

Ще мине век и никой вече

не може мястото показа

на моя прах: пръстта ще бъде

над мене равна…[2]

 

Той поставя следните акценти върху темата за пророческия Яворов сюжет за родината: проблематизирането на родината като ценност, отчуждението на обществото и индивида от нея, самотата на човека, обрекъл се на служене на родината, разпада на човешкото далеч от родното пространство.

Ще си позволим да пренебрегнем логиката на литературната история и ще се опитаме да покажем един по-различен социокултурен и емотативен сюжет, в който лирическият „аз” се явява пророчески образ на човека от XXI век, изживяващ екзистенциалната си самота от предусещаната ценностна загуба – на родината, на превръщането си в чужденец.

Това се случва в света на постмодерния човек, който се стреми към нови основи и устои на своето съществуване, но не съумява още да ги постигне – не може да намери центъра и основанието. Той изживява най-сериозната си криза – кризата на смисъла, за която говори и писателят Георги Господинов в есето си „Невидимите кризи”[3]. Това е криза на изчерпването на смисъла и в това изчерпване попада и една от вечните ценности в историята на човечеството, каквато е родината. И като казахме, вечните, струва ни се, че това, за което говори Георги Господинов, някога вече се е случвало в историята на човечеството. Завъртяла се е спиралата на развитието и нашият свят преживява кризата на късия хоризонт, на липсата на мотивация, в която страда отношението човек – родина.  Това е най-сериозната от елинизма насам криза – агония на идентичността и за двата субекта в сложното отношение родина – човек. Родината престава да бъде родина. Необходимостта от родина е трайно проблематизирана. Човекът е духовно мъртъв по отношение на родината. Самотата на родината води до нейната гибел – от свои и чужди.

В поемата „Нощ”, писана в началото на XX век, поетът като че ли предчувства тази криза. Кошмарът и пулсациите на съня, в който е потопен неговият лирически герой, са едно предусещане за драмата на човека, преживяващ загубата на ценността родина като екзистенциално изпитание:

 

Аз чезна и се сливам

с мъгли страхотни – задушливи,

на ада сякаш из недрата

стихийно блъвнали въз мене.

………………………………………….

Не песен слушам!  а зловещо

ехтят отчаяни въздишки

и гладни плачове, и диви

подземни писъци… Хлести

размахан бич от скорпиони,

звънят окови-железа.

 И мъка, знойна мъка нокти

в сърцето ми забива.

 „Нощ” пророчески разкрива самотата на човека, обрекъл се на служене на родината. Предусещането за загубата на националния идеал, безразличието на обществото, превръща кръстната му самообреченост на родината в самотна и безсмислена.

Прости, родино триж злочеста,

прости разблудното си чадо.

Ще бъда твой! Кълна се, майко,

Кълна се в хилядите рани

на твоята снага разбита;

кълна се и в мечтите твои

за бъдещност честита:

с кръвта си кръст ще начертая

от Дунав до Егея бял

и от Албанската пустиня

до черноморските води!

Трескавостта на съня и конвулсиите на кошмара очертават драматизма на осъзнаването. Пренесен в контекста на глобалния и националния свят от XXI век този кошмарен сън символно съответства на цялостната духовна картина на българското общество, където „ужасните чудовища” от „Нощ” – чудовищата на безразличието, меркантилността и продажността – задушават единичните и спорадични усилия да бъдат защитени националните интереси. Яворовият „аз” предчувства нови национални беди, дори загуба на независимост… Вижда ги като резултат от действията и бездействията на продажните синове на родината:

Някой ден

от гръм земя ще затрепери,

от писъци небо ще кънне,

родина ще зове:

„Кръвта ми – смукаха я свои,

месата – гризаха ги чужди –

безсилна съм… въстана силен

и ето робство ме очаква….

Картината се родее с Ботевата „Елегия” и  дори я надминава по експресивност. И също като Ботевия лирически герой Яворовият преживява като лична вина трагичната участ на родината:

А съвест гризе,

като че някога ръка

въз клета майка съм подигнал,

сестра продал, от страден брат

лице отвърнал безучастно…

 Прости, родино триж злочеста,

прости разблудното си чадо.

 В символиката на съня странно се преплитат образите на родината, на майката, на поетическата муза и на любимата. Семантичната верига от синекдохи  (майко – снага разбита – окъсана одежда – разплетени коси; нозете кални – чело – ръце премръзнали) изгражда  една персонализирана обобщителност на символичната представа за страдащата родина, чието страдание самотно изживява лирическият „аз”. Пренесен в XXI век, Яворовият лирически „аз” би бил трижди нещастен и съкрушен. Причината е видима – също както в елинистичния свят, в  съвременното живеене се цени не някакъв висш смисъл, а удоволствието.  Думите на Менандър „Всичко живо е роб на удоволствието от живота”, казани в III пр. Хр., спокойно могат да изразят и идеологията на консуматорското общество, където основен синоним на удоволствието е потребяването и всички видове „текст” – от рекламата през жълтата преса и жълтата литература, социалните мрежи, компютърните игри и пр., го стимулират. Но родината не може просто да се потребява – тя иска ангжимент, достойнство, отстояване на позиция, за което примери в националния живот няма или са по-скоро спорадични. А още тогава Яворов е усещал лицемерието на великите сили през Русия до Западна Европа и това ясно личи както от биографията на Гоце Делчев, така и в писмата му. Той е наясно как този „контекст” влияе на националната съдба и какво ще се случи с индивида. Подсъзнателните пулсации на разтревоженото съзнанание  на неговия лирически „аз”  са ясно изразени в композицията на „Нощ”. Героят пулсира между кошмара и действителността, които се сливат в отчайващата безнадеждност на студената оголена стая и зиналата камина. Тази предметност, твърде ранна за българската литература, оголва една душевност, която не намира опори в бъдещето, която отчайващо моли за пощада от връхлетелите я предчувствия…

Сам си – и в треска, между тия

оголени стени; вторачен

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо,

отворена – уста готови

проклятие да изрекат.

Счупен е завинаги  скаченият съд човек – родина, най-точен израз на който е христоматийната Ботева синекдоха „бащино ми огнище”. Ботевият лирически герой е трижди по-щастлив от Яворовия човек. Неизпълнилият родовия си дълг първороден син чува народния глас, който го зове на подвиг в името на родината. „На глас тичам народен” заявява Ботевият човек и този чуван от него глас го изпълва с висок смисъл. А Яворовият герой разпъва своето тяло и дух над родното пространство, заклева се в кръстна саможертвена принадлежност към родината, но…. е „сам в  безброя”…

По някакакъв неведом начин се сливат „Родина” и „Нощ” по отношение на изказа за трагичната обреченост на връзката на лирическия си „аз” в съдбовното взаимоотношение човек – родина. Ако отвърнем глава за малко от текста и погледнем в авторовия контекст, може да кажем, че Яворовата съдба може би е милостива в едно отношение. Поетът не доживява да види първи епизод на своята „Нощ” – първата национална катастрофа, братоубийствения септември от 1923 г.,  не чува, и слава богу, Гео-Милевия поетически поплак от поемата „Септември”: „Прекрасно, но… що е отечество?!”...

Яворов  като че ли пророчески е усетил това изчезване на ценността на родината за обществото, лирически е показал как единичното любовно отношение към родината се превръща във вериги,  в робство, отсъствието пък на които за голяма част от националната общност, изживяваща своя разпад, може да стане причина за новото бъдещо робство над родното пространство – робство с нови и различни лица, видяно от гледната точка на ХХІ век. Лирическият „аз” явно осъзнава невъзможността на мечтата за единно отечество, както и отказът от нея, безразличието към нея. Всъщност своето пророчество за човек със съдбовно отношение към родината той е задал още във „възрожденските” си текстове – „Арменци” и „Заточеници”. Човекът, преживяващ загубата на родината, е представен чрез поредица от знакови синекдохи – на тялото и телесните течности: сърце, очи, гърди, ръце, сълзи, злъчка. Неединен, разкъсан е. Тази загуба се материализира във вечната песен на болката в „Арменци” и в „изчезващия небосклон” на чутния Атон в „Заточеници”.

Но този символичен личностен разпад е само част от големия пророчески сюжет на превръщането на човека в екзистенциален чужденец в едно време, век след Яворовото, за което Поетът говори в „Нощ” и „Родина”. Веригите на страданието на родината и в двата текста не са ли бъдещите вериги на фалшивата свобода, на новото робство на необходимостта, до което обществото на всичките си равнища е довело собствената си родина в ХХІ век – оголване, опустошаване?!…

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм,

която днес един – друг утре ще насели?

Като че ли в „Родина” (а и в поемата „Нощ”) Яворов пророчески показва скъсването на съдбовната за нашите възрожденци връзка между географско пространство (земята Рай) и усещането за родина. И ако в „Заточеници” (перифразирам Димитър Михайлов) лирическият герой на Яворов създава мита за изгубената родина[4] – рай за лирическия човек, то в „Родина” и „Нощ” в трескавостта на съня той подсказва разпада на този рай, обезстойностяването на конструкта родина (така както Вазов е конструирал понятието). То се  свежда до слово – единствен крепител на родината и идентичността, но вече не в реален, а в духовен образ.

 Не си ли ти на майчиното слово,

що най-напред погали моя слух,

не си ли откровителния дух:

на словото, – на битието вечно ново?

 Но то… но то е в мене, тук, където

ридае миналото –  тъмен ек,

и дето бъдащето – зов далек,

нашепва сънищата здрачни на сърцето.

 Но това прозрение едва ли е успокоение. То е осъзнаване на екзистенциалната самота на човека, все още носещ родината като ценност, като част от своята личностна идентичност:

И ти си в мене –  ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб…

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

 Яворовата „Нощ” и Яворовата „Родина” са пророчество за падането на нощта както над българския човек, така и над неговата родина. Геният затова е гений, защото през процепите на собственото си време успява да провиди духовните извисявания и пропадания на потомците, съзнателно и интуитивно да изрази онези брожения на духа в бъдещето, които ще намерят ясна и за съжаление катастрофална проява в разпада на основни, крепящи общността ценности, каквато е родината. Яворовият лирически човек, преживявайки болката и конвулсиите на индивидуалното съзнание,  е предусещал началото на края. Индивидуализмът не само като състояние духовно, но и като житейско поведение ще повлече след себе си неизброими общностни беди, ще доведе до агонията на историческото изчерпване на хилядолетната ни култура и общност. Предупредил ни е…

[1] Станков, И.  – http://www.uni-vt.bg/bul/pages/?page=336.

[2] Яворов, П. К.  „Родина”. – В: Събрани съчинения. Т. I. C., 1977. Всички цитати са по това издание.

[3] Господинов, Г. Невидимите кризи. Пловдив, 2014.

[4] Михайлов, Д. Класически творби в българската литература. Анализи. Второ пр. и доп. изд. В. Търново, 2002, с. 178.