ТОШКО ОТ СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ

В малкия курортен градец всички познаваха Тошко. Познаваха го и някои от дългогодишните туристи.

20 години Тошко беше хронично безработен и от 20 години си търсеше булка. Присядаше на масичката дo барчето, точно на ъгъла на улицата, която водеше до почивната станция, и впиваше късогледите си очи  в минаващите летовнички. Щом забележеше някое момиче или жена, сама понесла тежкия си багаж, Тошко пъргаво изправяше наедрелия си корем и се спускаше да вземе багажа :

Я съм Тошко! – представяше се той. – Отивате до Вилата, нели. С`ега ще ви заведем.

И Тошко услужливо отнасяше багажите на дамата до рецепцията на санаториума.

• Здрасти, Тошко! Как е, върви ли риболовът? Да не остане пак празна въдицата?! – подсмихваше се рецепционистката…

Това му беше стратегията на свалки на Тошко. Същата вечер или на другия ден той причaкваше на ъгъла  дамите, на които беше носил багажа, и им предлагаше да ги разведе из града, да им покаже баните, парка , екоалеите…Жените и момичетата разсеяно поглеждаха на Тошковите безхитростни ухажвания.

От пръв поглед си личеше, че Тошко не беше от  мъжете, върху които падат женските погледи. Нисичък, в последните години пълнеещ от бирата, Тошко се задъхваше, докато  се опитваше да върви в крак с набелязания „обект“. А „обект“ най-често бяха бодро крачещи жени. Според Тошко, който в собствените си очи минаваше за познавач, женската хубост се определяше от две неща – бързата походка и „ сините очи“. Kонтингентът от притежателки на безнадеждно отпуснати тела, дошли тук да лекуват ставите си, за Тошко не представляваше  интерес. Година след година той затъваше в илюзията, че някоя пъргава млада жена ще забрави да си тръгне и ще отвори вратата на запуснатия му дом – един път обиран от крадци и втори път от несекващата му беднотия.

Първия път Тошко беше жестоко обран, когато се изфичка[1] в барчето на ъгъла, че е продал на братовчедка си  наследствената   каменна къща във Врачанския Балкан за 1300лв. На Тошко, в чийто джоб никога не се свъртаха повече от 5 лева, тези пари се сториха цяло състояние.

– Малко си ѝ взел, Тошко ! – обади се съученикът му Пешо Кирпича. – Ти тази къща можеше да я бутнеш на някой баровец за селски туризъм и щеше да ѝ вземеш десет пъти по толкоз…

Тошко се позамисли, но махна с ръка :

– А бе… Карай… Тя ми е роднина, халал да ѝ е…

И Тошко почерпи всички в барчето по една ракия.

– Ами какво ще ги правиш тези пари, бе Тошко? – поинтересува се Пешо Кирпича.

И Тошко, вече на две ракии и три бири, подробно разправи на компанията грандиозните си планове. Как ще направи ремонт на банята, как ще си купи нова спалня и … ще се ожени…

– Че коя ли пък ще вземе голтак като тебе – изкиска се Нешо Пинтията. – Я, пак си без работа.

Тошко за  пореден път бе съкратен от фабриката за олио, която затвори преди два месеца… Не беше и на борсата, понеже чорбаджията не сключваше договори с мушици като него.

Но…  пак беше влюбен – в едно пълничко, но с бодра походка чернооко момиче. Вярно, чернооко, но пък с „големи очи“. Всяка вечер Тошко го причакваше до клиниката, където момичето ходеше на процедури. То просто отговаряше на неговото – „ Здрасти! Как си?“ със –   „Здравей. Супер съм“. Но самият факт, че отговаряше, за Тошко бе многозначителен и пълен с надежди… И сега, тази проклета Пинтия си позволява…. Погледът на Тошко изстреля искри по посока на Пинтията, който продължаваше да се хили….Пинтията беше със самочувствие, понеже племенникът му – одитор в машиностроителното предприятие в ликвидация, го  взе за охрана на склада…

Същата нощ се случи нещо неочаквано, което потресе целия град… за три дни. Не, не че не ставаха кражби в района. Ставаха и още как. Цигани от години вършееха из околните села, всекидневно  се бастисваха градинки и бостани, мине – не мине, вестниците съобщаваха, че от затвореното военно поделение са изчезнали боеприпаси и материали за не знам си колко хиляди лева. Но такава нагла кражба – в центъра на градчето, на 50 метра от полицията, и то от къщата на най-бедния човек !?…..

Същата нощ, след голямата хвалба в барчето, двама маскирани с качулки мъже с взлом нахлуха в Тошковата къща. Запечатаха му  устата с тиксо, извиха ръцете му и го завързаха за един стол… После претършуваха двете стаички и разхвърляното мазе и измъкнаха изпод дюшека 1200-та лева( стоте Тошко бе дал за почерпка).  Мълчаливо му отвързаха ръцете, с отвращение го ритнаха  отзад и   изчезнаха….

Тошко нямаше сили дори да извика, а и беше късно…

На другия ден той несвързано разправи в полицията за нощното си преживяване. Полицаите го накараха да подаде жалба и направиха оглед на местопроизшествието. В къщата на Тошко с трън да се завъртиш, нямаше какво да закачиш, а какво остава да намериш следи от обирджиите… В интерес на истината като за човек като Тошко, полицаите се постараха – три дни се занимаваха със случая. Свидетели нямаше, но разпитаха всички в барчето. Дори и братовчедка му и синовете ѝ получиха призовка  за разпит във Врачанското управление. Но… нищо. Делото  с неизвестен извършител бе прекратено.

Но както е речено – всяко зло  –   за добро. Кметицата съжали Тошко и го включи в проект на ЕС за изграждане на екопътеки в  Балкана. И Тошко малко живна и се почувства  важен.Изкара курс по опазване на околната среда, после ковеше пейки и масички на красиви  места по екопътеките. Познаваше целия планински район, а и тази работа му лепнеше – навремето беше завършил  Дървото в Михайловград.[2] Вечер Тошко пийваше бира в барчето на ъгъла и поднови опитите  да си намери булка чрез познатата стратегия на свалки. Всичко хубаво, ама парите по проекта внезапно свършиха…Освободиха всички. Тошко се опита да протестира, че договорът му е до края на годината. Показаха  му  обаче  дребните буквички под линия, където пишеше, че при спряно финансиране договорът се прекратява без предизвестие…

И нашият човек  пак остана без работа. Дърводелницата, в която навремето работеше, бе затворена отдавна, а огромните трупи, които смъкваха от планината, натоварени на тежки камиони, отпътуваха незнайно къде…

Тошко потъна в апатия. Стоеше до късно в барчето и воднистите му алкохолни очи все по – рядко намираха върху кого да се спрат…

–  Няма булка, Тошко, няма… За такива като нас –  „Бела Рада“ е  булката – подкачаше го  Енчо Бухала, стар ерген и безработно пиянде като него….

Тук му е мястото да вметнем, че преди време Тодор имаше  нещо като булка… Но след 2 години съвместно съжителство   момичето му замина за Италия като една от многото по този край жени баданте.[3] Замина с обещанието, че ще изкара пари за сватба и ще се върне… Но не се върна. Хората разправяха, че си намерила италианец и  отписала Тошко…Банална история. Но думите на Бухала го караха   тежко да въздиша… Той мълчаливо чукваше чашката си в Енчьовата и се заглеждаше в сините върхове на Балкана… И така – цяло лято…

Но един ден,  в края на сезона, на ъгъла до барчето внезапно спря микробусът   на Митьо Автогарата. ( Митьо си беше докарал от Германия този микробус и с него заместваше всички спрели автобуси до Враца и обратно). Тази улица,  с  вековните чинари, беше туристическа алея и в началото ѝ имаше забранителен знак… Затова и появата на Митьовия микробус изненада  постоянните посетители на барчето.

Митьо отвори вратата и от микробуса пъргаво скочи русо момиче. То пое сака, а  раницата  бързо надяна на крехките си рамене… Заоблените му гърди опънаха блузката и  тя откри забележително деколте… Очите на пияндетата изхвръкнаха от орбитите си, а коремът на Тошко подскочи като топче за пинг-пон:

-Госпожице, на Вилата ли отивате? С`eга че ви зав`едем… Дайте си багажот. Я съм Тошко – задъхано изстреля той…

-Благодаря Ви, но няма нужда. Ще се справя – изчурулика жената и спря синьото на погледа си върху Тошковия корем….Но Тошко изтълкува  това синьо като съгласие и почти издърпа дръжките на сака  от малките ѝ ръце… Вилата беше на две крачки, та не се наложи Тошко да кавалерства дълго…

На рецепцията  момичето даде да се разбере, че Тошковата компания е вече излишна и под насмешливия поглед на жената зад гишето той  беше принуден да се оттегли…

Но Тошко не се предаваше лесно… Не и този път !…     В ранния следобяд  той зае стратегическа позиция пред поредната  бира и зачака…  И ето на… След около 2 часа, с къси  панталонки,  раничка на гърба, и голям фотоапарат на нежната шия, откъм Вилата  се зададе Тя – жената на дългогодишните му мокри сънища… Тошко заряза недоизпита бирата и полетя напред…

– Госссспо-жжжжице… искате ли да се поразходим… Я че ти покажем парка и Банята и екопътеките… – с преплетен от бирено вълнение език изпелтечи Тошко…

И… О, чудо! Синеокото момиче  се спря! Барчето ахна…Бухалът облещи кръглите си очи…          Чаталът на Кирпича  се втвърди …. Пинтията не можа да преглътне бирата и се закашля….

-А Иванчова поляна знаете ли къде е? Казаха ми, че дотам имало екопътека…

-Даааа! Разбира се!… Я съм я стро`ил… Че те заведем…

-Чудесно! – радостно възкликна момичето…Да вървим! – и без да погледне Тошко почти затича към парка…

И тръгна Тошко с момичето през парка, през цветната весела тълпа …   Спря времето, спря есента…Както се пее в онази стара песничка – „Аз до нея, тя до мен… Всеки пита изумен…Жена –  видение и блян…“ и т.н. и т.н…. Върви Тошко изпъчен сред народа . Не спира да говори… Откъде избликнаха толкова думи в минута, един бог знае… Как познавал всяко кътче тук, как щял да ѝ покаже екопътеките, които собственоръчно строил,  как…

А момичето пет пари не дава за Тошковите бръщолевения… Туку щрака с големия фотоапарат насам-натам… Пред реставрираната баня обаче то се спря и внимателно заоглежда сградата в стил сецесион…И тъкмо вдигна фотоапарата –  пред обектива се изпречи висок мъж по бели спортни  гащета и с тенисракети  в ръка.

-Яяяя, Тошкооо! – извика мъжът.

Тошко внезапно спря бърборенето си и прошепна на момичето:“Вальо Немеца. Съученик ми е…“

И наистина високият мъж  си беше същи немец – бялата му коса странно контрастираше на руменото му младежко лице с тъмносини като на  виенски заек очи.

– Здрасти, Тошко – бодро повтори Немеца.

– Здрасти, Немец! Ког`а си дойде? Не съм те видел! – с явно неудоволствие  отвърна Тошко… Точно сега  Немецът му беше кусурът…

– Е… че как ще ме видиш! Я какво момиче си повел…

Немецът  спря погледа си върху момичето и виенскосиньото в очите му се  сгъсти…За миг му се дощя тази хубава жена да върви до него…

– Няма ли да ме запознаеш с госпожицата – донади Немецът.

Немецът и Тошко бяха съученици от прогимназията, знаеха  се открай време… Но след Немската  в София през  90-те, Валентин замина да следва в Лайпциг, където се и ожени за една  немкиня и остана там.  Затова и местните зевзеци  го нарекоха  „ Немеца“.   От 10 години всяко лято той и жена му идваха на гости при овдовелия му баща…

Тошко се сепна от изненадата, че дори не знае името на момичето и… не забеляза сините искрици, които прелетаха между него и Немеца… Момичето вдигна  очите си и протегна ръка :

–  Мария –  просто каза то.

– Мария, играете ли тенис? Бих искал да ми партнирате  в следобедите!

Немецът моментално съжали за прибързаното си предложение и бавно отпусна тънките пръсти с розови ноктенца…Беше забравил, че утре следобед на летището в София ще посрещне  Кристине…

–  Не, съжалявам, не играя тенис… Но можем да тичаме сутрин заедно! – даде му шанс Мария.

Внезапна болка стисна Немеца за гърлото – сутрешното ваканционно кафе, поднесено от него в леглото, беше задължително за Кристине… Той си представи разлятата  бяла ръка, протегната да поеме кафето, лъскавите сатенени чаршафи, из които приижда като вълна към него Кристине…

И Валентин  отклони невъзможната тема за съвместния спорт:

-Как си, Тошко, как я караш?

-Е, че как… Къдрим я некак си… – смутолеви Тошко, но продължи. – Ами  баща ти как е, какво прави?

-Ами какво да прави . Бута в градината все още…

Тук Тошко тежко въздъхна:

– Ког`а че си намерим булки ние с него, Немец, един господ знае…

Немецът изгледа Тошко с любопитство:

– Ами ти имаш ли пари за сватба , бе, Тошко?

– Немам, ама Тренчев че помогне, нели сме „Подкрепа“….

Младата жена до тях явно се отегчаваше от този безсмислен разговор, защото отстъпи крачка встрани и отново зашари с обектива по сецесионнските украшения на реставрираната баня.

Немецът обгърна  с поглед момичето и  преглътна:

– Е, хайде, Тошко, приятна разходка ! И на слука – поусмихна се той,  наясно с Тошковата стратегия…После тръгна към наскоро открития по европейски проект тенискорт, загубил внезапно желанието си за игра…

Тошко въздъхна облекчено и се огледа за Мария. А тя, забравила изобщо за Тошковото съществуване, вече  преминаваше мостчето над реката, която делеше градския парк от подстъпите към планината… Тошко с усилие я настигна и отново влезе в ролята си на гид…Поемат двамата по обновената от Тошко по проекта екопътека, която води към Иванчова поляна.  Става все по-стръмно, гидът  пъхти и  изостава,  а момичето като коза  се катери нагоре и никак не забелязва отсъствието му …Фотоапартът  не спира да запечатва виолетовите припламвания на свечеряващата се планина. Изведнъж пътеката стига до широка и равна поляна… В далечината,  в розовозлатиста небесна пяна потъва, обвита в синя пелена, планината…Тя сякаш отстъпва като огромна змия все по-назад и по-назад и  алчно отхапва алената ябълка на слънцето…

Едва сега Мария си даде сметка, че денят си отива, а тя е съвършено сама с непознат възстар мъж в планината… Няма жива душа наоколо, а и мъжът едва пъпли нагоре. Момичето седна на кокетната беседка  в началото на поляната, свали раничката и извади лека жилетка.  Услуша се внимателно, но освен песента на щурците и лай на далечни кучета, не усети никакво  човешко присъствие …  Учуди се  само на себе си…

Най-после Тошко се дотътри с изплезен език и седна   до Мария в беседката:

– Ами ти много бързо придаваш[4], я не можем кат` тебе…- заоправдава се Тошко. Ама да знаеш, тази беседка я съм я стро`ил, като работех по проекта… А ей там зад гората е хижата на Горското – голема хижа, я съм бил навремето там в  пионерски лагер, ама сега няма нищо  там и се събаря…Ама ти си млада и не знаеш к’во беше… Сега че те заведем – да видиш…

– Не искам да ходим там, взе да мръква – неочаквано за Тошко се възпротиви момичето и вдигна фотоапарата да направи снимка на майстора на беседката…

-Че к’во кат’ мръква. Не се бой, нели си сос менe… – и Тошко се опита да прегърне момичето…

Мария пусна фотоапарата, грабна раничката и внезапно се изви като змийорка…Тънката жилетчица остана в изненаданите ръце на Тошко… За секунди момичето изтича до пътеката и след него в падащата нощ се изви  вихрушка….

На другия ден от сутринта до вечерта Тошко, прежълтял и подпухнал от недоспиване, престоя цял ден на барчето с леката жилетка на коленете си… Седеше пред бирата и дразнеше обичайната компания с мълчанието си…

Но Мария не се появяваше… интересно откъде ли минава…И така, два дни… На третия ден,  надвечер,  момичето се появи. Мина край Тошковата компания  мълчаливо… Тошко се спусна и подаде жилетката: „ Че одим ли пак на разходка?!“

Компанията наостри уши…

– Не! – тихо, но твърдо отговори момичето и синьото в очите му се сгъсти до стоманеносиво…

– Но как?! Защо?! – почти проплака Тошко…

– Защото не искам ! – издърпа момичето  жилетката си. Стоманеносивото  източи  тънката си кама и прониза Тошковото сърце…

Над Иванчова поляна догаряше есенната планина. Закъснели летовници се спускаха по пресния асфалт и  бързаха да се приберат преди залеза.  А в  барчето на ъгъла Пешо Кирпича напразно се опитваше да набере по мобилния телефон 112, който все даваше заето…..

 

Марияна Георгиева

 

 

 

 

[1] Изфичкам(диал.) – похвалвам се

[2] Михайловград – сега Монтана

[3] гледачки на стари хора – така наречената професия „badante“ в Италия.

[4] Придавам – вървя напред, напредвам без да почивам