ВЕЩИЦАТА

Оттогава  време мина, момче! Още млад бях, глупав, и още дълго насетне грешах. Ама ще ти прикажа нещо –  не що щеш, а де трябва да чуеш… Па после върви, дето си беше наумил!

Малък бях, като побягнах от село да живея при чичо ми Стояна в града. Голям човек бе, търговец на жито, ама бездетен и вдовец. По онуй време  тъкмо се чуваше за заразата, дето моряла на запад. Минаха се обаче няколко месецa,откак чичо ми заръча хамбарите му да мета,  и като листа почнаха да падат хората един подир друг. Не ни подмина чумата. И намериха се в оня миг поповете да излазят от усойни дупки. Като пожар пламна страхът. В  църквите денем и нощем се лееха хора, а песните в молитви се измениха. Станаха  много агънцата Христови, дето спасение от Господа  чакаха. Отвсякъде чувах старите хора да шушукат за тая напаст зловеща и дали ще се найде спасение.

• Голям , страшен грях трябва да е сторен! За какво иначе такава болест! Пощада няма да дойде, додето всичко се не  измие ! – викаше  и  чичо ми с тях.

Търкаляха се седмиците, а чумата беснееше…Трупове лежаха по стъгди и по дворища. Воня страшна се носеше навсякъде. Свикна се обаче и с нея. А по-после никой не гледаше трупа, дето подминава, на човек ли бе или на псе . Почти нямаше вече кой да погребва телата. Изпонаплашили се бяха всички.   Зер намериха се и такива, дето загубиха вяра и молитва и се отдръпнаха да се давят по кръчмите, ала останаха и осланящи се на Бога. Разделиха се хората.

Тогаз ще да е била жътва, щото тръгна по селата чичо ми Стоян да изкупува житата. Много ужасии видял тогава. Повечето селяни изпопадвали направо по нивята и по градините – ни лек видели, ни мирисали. Селата се изпонатръшкали целите, а оживелците бягали.

Но отредил Бог, чичо ми по пътя между селата да намери момиче, побегнало, само и полуживо от глад и жажда, па я взел той със себе си. Момата за пръв път зърнах, кога чичо Стоян вече към града се връщаше със стоката, ама бях чул каква е. Кой не беше! Един, преварил да се върне от селата , калфа,   думаше за нея дивни неща!

Откъдето минеше чичо с колата, отвсякъде надничаха любопитни лица да видят спасеното момиче. И щом го съгледаха, погледите залепваха по вратни и по стобори… Тъй ненагледно бе лицето му и сякаш да ти се прище да вярваш, че е от мермер ваяно. Забравили чумата, вървяха хората от улиците пеша подир колата с житото… Чудна, невиждана мома бе тя. Върху белоснежното ѝ лице се спускаха гъстите ѝ вранени коси. Две живи възчерни очи те пиеха, а устните ѝ като гроздови зърна аха-аха да се спукат от сладост…

Остана тя да живее при чичо в една малка одая. Скромно беше момичето, не оплака се ни веднъж, но му личеше, че за дома страда. Шеташе по светло из къщата, а вечер рано се прибираше в стаичката. Мина се обаче време и посвикна. Показа се пред хората и една нейна усмивка огряваше като хиляда слънца. Поглъщаха я с поглед съседите и селяните, дето идеха на пазаря в неделя… И сякаш забравил чумата, суетеше се народът покрай нея, като че е царкиня някаква. Който минаваше по улицата, все с поглед търсеше черните ѝ коси.

Създаде се обаче и адетът на мъжете от кръчмите да се навъртат нарочно покрай дома на                                                  чичо Стоян и да сучат мустаци. На него като досега почитан човек, хич  се не хареса тази работа. Сопата му заигра по гърбовете на мераклиите,  ала поотдръпна се момата в себе си.

Намериха се хора обаче, които страняха от нея.

• Чумата да ги изпонатръшка всичките! Ще пати тоя и цялата му рода, що я домъкна от селото ѝ . Таквази хубост зло носи! Стойте и гледайте как се къщи рушат! –врещеше една саката бабичка и вярваха ѝ суеверните люде .
• Тъй, бабо, тъй! Откакто я довлякоха тая вещица, само нещастия има по нашенско! Оная вечер два кобили една друга се изяли в конюшната, разкъсани ги намерили! А бай Начо какво?! Снаха му преди две седмици теле родила! Не ме гледай тъй, Стефане, че ще те цапна! За какво ми е да те лъжа? Родила, бе и мърдало, с ей такива копитца!

Празни приказки и клюки бяха това. Хубаво, хубаво беше момичето, всеки го виждаше, а боязливата душа  не прощава…  Ревнуваха простите жени мъжете си от новодошлата… Други пък завиждаха, задето Бог така я надарил. Не закъсняха и поповете да узнаят какво се дума за нея и повярваха на тия сплетни! Нахвърлиха се връз чичо, човек на години… Упрекнаха го, че държи в къщата си младо момиче. Какво щял да го прави?! Богу не било угодно мома да седи при него ни годена, ни венчана… Не пускаха я вече в черковата…. Оттогава, дори невярващите в приказките, погледнаха  на благото ѝ лице с други очи.

Един тъмен ден, като бяхме с чичо Стоян на чаршията и нещо за житата с мющериите хортувахме, яви се при нас девойчето. Кога ще се случи сама жена на чаршията да доди!? И тъкмо да ѝ се скара човек, настана отвън  врява. Към дюкяня наближаваше погребението на  чумавото момче от нашта махала, на което преди пет деня сватба бяха вдигнали. Най-отпреде идеше майката. Ала като съзря нашата мома пред дюкяна, запря се. Запря и върволицата подир себе си. Безумна ярост прииждаше от очите на оная майка. „Черната вещица!” –  пропищя тя и се втурна към нас, а след нея към момата ни се хвърли обезумялият народ .

Повече не помня! Локвата кръв и днес пламти в главата ми. В съня ми вие отчаяният вик на чичо Стоян : „ Спрете! Гроба на мъртвия с кръвта на момичето ли ще прилеете?!”

…

Къде ли е намерил Бог място за бялата ѝ душа? Дали е стигнал адовият катран за душите на онези, що оцапаха ръцете си с невинната ѝ кръв…